След като всички стигнахме горе, се впуснахме да тичаме. Държах Илай с едната си ръка и Касия с другата и се движехме с равномерно темпо, дишахме на пресекулки, краката ни летяха по камъните. Бяхме на открито, изложени на вражеските очи под ясното небе няколко дълги секунди. Другият каньон не беше достатъчно далече — имах чувството, че мога да тичам тук цяла вечност.
Вижте, искаше ми се да извикам. Все още съм жив. Все още съм тук. Въпреки че тъпите ви данни и Служителите ви винаги са искали друго.
Бързо бягащи крака.
Дробове, пълни с въздух.
Държа за ръце хората, които обичам.
Аз обичах.
Най-дръзкото и безразсъдно нещо, което някога бях правил. Да си позволя да обичам.
Когато стигнахме до ръба на другия каньон, се пуснахме. Имахме нужда от ръцете си, за да се хванем за въжетата.
Вторият каньон беше по-скоро тясна цепнатина в земята, много по-малък от онзи, в който се намираше комуната на фермерите. След като всички стигнахме до дъното, Касия посочи към едно място, където стените бяха с много гладка повърхност. Скалите приличаха на пясъчник, но в тях имаше нещо странно.
— Така забелязахме, че тук трябва да има някакъв вход — каза тя. Стисна устни. — Тялото на момчето беше под тези храсти.
Свободата, която усещах по-рано, си отиде. На нейно място се появи ново, тежко чувство — осъзнаването, че Обществото контролира този каньон, бе като тежките сиви облаци, които тегнат над земята след буря.
И другите го забелязаха. Лицето на Хънтър бе мрачно и знаех, че за него е още по-тежко, защото усещаше присъствието на Обществото на място, което преди е било негово.
Поведе ни към малка кухина, образувала се там, където стените на каньона се стесняваха най-много една към друга. Петимата едва успяхме да се пъхнем вътре. В дъното на пещерата имаше купчина камъни, струпани един върху друг.
— Направихме вход оттук — каза Хънтър.
— И Обществото не го е открило? — попита със съмнение Инди.
— Те дори не знаят как да гледат и какво да търсят — отвърна той. Повдигна един от камъните. — Зад тези камъни има тесен процеп. След като влезем вътре, можем да минем по тунела и ще се озовем в един от ъглите на Галерията.
— Как ще го направим? — попита Илай.
— Ще пълзим плътно по земята, без да вдигаме глави — обясни Хънтър. — Трябва да сдържате дъха си на някои места.
Махна още един от големите камъни.
— Аз ще мина пръв — каза той през рамо. — После Касия. Ще си говорим само в определени моменти, на завоите. Вървете бавно. Има място, на което трябва да се обърнете по гръб и да се изтласкате нагоре с помощта на краката си. Ако се заклещите, извикайте. Ще бъдем достатъчно близо един до друг, за да се чуваме. Ще ви давам указания. Най-тясно и трудно е точно преди края.
Поколебах се за миг, чудейки се дали това не е капан. Може би Обществото ни устройваше някаква клопка? Или пък Инди? Все още не й вярвах. Гледах я как помага на Хънтър да местят камъните, дългата й коса се мяташе край нея, докато усърдно работеше. Какво всъщност искаше това момиче? Какво криеше? Погледнах към Касия. Намираше се наново място, където всичко беше различно. Беше видяла хора да умират по ужасен начин, беше гладувала и бе дошла в пустинята, за да ме намери. Все неща, в които едно момиче от Обществото нямаше никакъв опит. Зърнах блясък в очите й, когато се обърна да ме погледне, и се усмихнах. Да сдържаме дъха си, сякаш казваше тя. Да се движим плътно по земята, без да вдигаме глави? Ние правим това от толкова време.
32.
Касия
Цепнатината беше толкова тясна, че Хънтър едва се побираше вътре. Вмъкна се и изчезна, без да се обърне назад за последно и да провери какво правим ние, останалите. Аз бях следващата. Погледнах към Илай, който се взираше в мрачния тунел с широко отворени очи.
— Може би трябва да ни изчакаш тук — казах аз.
Илай кимна.
— Нямам нищо против пещерите — отговори той. — Но това е тунел!
Не изтъкнах, че е най-дребният от всички нас и има най-малка вероятност да се заклещи, защото знаех за какво говори. Бе напълно погрешно, неестествено да проправяме пътя си като червеи в земята.
— Всичко е наред — казах аз. — Не е нужно да идваш. — Прегърнах го през раменете и го стиснах успокоително. — Не мисля, че ще ни отнеме много време.
Момчето кимна. Вече изглеждаше по-добре, по-малко напрегнато.