— Ще се върнем — казах му отново. — Аз ще се върна.
Илай ми напомняше за Брам и щом го погледнех, се сещах как го бях напуснала.
Пълзенето в тунела започна добре, поне докато не почнах да мисля прекалено много и да изчислявам колко ли тона пръст и скала има над мен. Нямах никаква представа колко може да тежи един кубичен метър пясъчник, но общото количество сигурно щеше да е внушително. Въздухът в това тясно пространство сигурно също бе ограничен. Затова ли Хънтър ни каза да сдържаме дъха си? Знаеше ли, че вътре няма да има достатъчно въздух? Че мога да издишам и да не намеря какво да вдишам отново?
Не можех да помръдна.
Камъкът, толкова близо до мен. Проходът, толкова тъмен. Почти нито не ме делеше от земята, притисках се плътно, лежах по гръб с чернотата отпред и отзад и непоколебимостта на скалата над и под мен и от всички страни. Масата на Разлома ме затискаше отвсякъде; преди се страхувах от необятността му, сега бях уплашена от близостта му. Лицето ми бе обърнато към небето, което не можех да видя, към синевата над камъните.
Опитах се да се успокоя, казах си, че всичко е наред. Живи същества бяха летели в пространства, по-тесни от това тук. Аз бях просто пеперуда, „траурна мантия“, все още затворена в своя пашкул със слепи очи и залепени криле. И внезапно се запитах дали понякога пашкулите не успяват да се отворят дали пеперудата вътре просто не е достатъчно силна, за да излезе навън.
Силно ридание премина през гърдите ми и излезе от гърлото ми.
— Помощ — проплаках.
За моя изненада отговори не Хънтър, който беше отпред. Първо чух гласа на Кай зад себе си.
— Всичко ще бъде наред — каза той. — Опитай само още малко.
И дори в паниката си усетих музиката в дълбокия му глас, звучеше като песен. Затворих очи, представих си, че моят дъх е негов, че Кай до мен.
— Поспри за миг, ако искаш — каза той.
Представих си, че съм по-малка, пъхам се в пашкула, придърпвам го силно към себе си като истинска мантия или одеяло. И после не започнах да си мисля как се освобождавам от него. Просто си стоях вътре и се опитвах да открия на какво съм способна.
Първо не открих нищо.
Но после я почувствах. Дори скрита така дълбоко в мрака, можех да кажа, че е там. Една малка част от мен винаги, винаги беше свободна.
— Ще успея — казах високо аз.
— Ще успееш — каза Кай зад мен и тогава усетих свободно пространство над себе си, открих, че има въздух, място, в което дори можех да се изправя.
Къде се намирахме?
Форми и фигури се открояваха в мрака, осветявани от малки сини светлинни, които блещукаха по целия под на пещерата като малки дъждовни капки. Но, разбира се, бяха прекалено симетрични, за да са естествено явление. Други лъчи осветяваха високи гладки шкафове и машини, които бръмчаха и поддържаха равномерна температура между каменните стени. Това, което виждахме пред нас, бе Обществото: мащаб, организация, точно изчисление.
Някой застана до мен и ахнах, преди да си спомня. Хънтър.
— Толкова е огромна — казах аз и той кимна.
— Преди се събирахме тук. Не бяхме първите. Галерията е древно място.
Потръпнах, когато се огледах наоколо. В стените на това обширно пространство бяха запечатани раковини на мъртви животни и кости на зверове, всичките пленени в камъните, кои то някога са били просто кал. Това място бе съществувало много преди появата на Обществото. Може би дори още преди да е имало хора на този свят.
Кай се вмъкна в пещерата, изправи се, изтръска пръстта от косата си и аз отидох до него. Докоснах ръцете му, които бяха студени и груби, но не приличаха на камък.
— Благодаря ти, че ми помогна — прошепнах в ухото му с парещ дъх. После се отдръпнах, за да види къде се намираме.
— Това е Обществото — каза той със спокоен като самата Галерия глас. Тръгна напред и с Хънтър го последвахме. Постави ръка на вратата от срещуположната стена на помещението. — Стомана.
— Нищо от това не би трябвало да е тук — каза фермерът мрачно.
Наистина изглеждаше погрешно: стерилната атмосфера, Обществото над земната, естествената среда. Обществото не би трябвало да се намесва и в отношенията ми с Кай, помислих си аз, като си спомних как моята Служителка ми каза, че те вече знаят всичко. Обществото се намъкваше навсякъде, пълзеше в цепнатините като змия, капеше капка по капка в скалата, докато дори камъкът нямаше друг избор, освен да промени формата си.
— Искам да разбера за какво ни убиват — каза Хънтър и посочи към шкафовете. Бяха пълни със стъклени тънки тръбички, редици след редици, блестящи на синята светлина. Красива като морето, представих си аз.