Инди влезе в пещерата. Огледа се с изумление.
— Е, какво е това? — попита тя.
— Нека да погледна по-отблизо — казах аз и тръгнах между две редици.
Кай вървеше с мен. Прокарах ръка по шкафовете и витрините им, направени от гладка прозрачна пластмаса. За моя изненада вратичките не бяха заключени и аз отворих една, за да огледам. Тя се открехна с тихо съскане. Взрях се в тръбичките, внезапно замаяна от това гигантско количество еднаквост, която винаги щях да свързвам с Обществото, и от осъзнаването на факта, че вече имам избор да бъда различна.
Не исках да пипам тайнствените стъкленици, в случай че са включени към някаква алармена система, затова се протегнах максимално напред, за да мога да видя информацията, изписана върху една от тях, намираща се в шкаф на средната редица. Хановър, Маркъс, КЕ. Първото беше име, очевидно, а втората част бе абревиатурата на провинция Кея. Под инициалите на провинцията имаше две дати и баркод.
Това бяха тъканни проби на хора, заровени в земята заедно с костите на същества, мъртви от хиляди години, с морските наноси, вкаменени от векове; редици и редици шкафове със стъкленици, подобни на онази на дядо ми, съдържащи проби за съхранение.
Зад изтощението и умората почувствах как свикналият ми да сортира всяка информация ум се захвана за работа. Препускаше из дебрите на новите данни и обработваше материала, опитваше се да открие някаква логика в това, което вижда. Пещерата бе място за съхранение — случайно и преднамерено, пазейки в единия случай фосилите, вкаменени в стените, а в другия — пробите, запечатани в стъклените тръбички.
Защо тук обаче, питах се аз. Защо толкова далече, на границата на Обществото? Със сигурност има и по-добри места, купища безопасни хранилища в по-централните територии. Това бе обратно на гробище. Обратното на сбогуването. И аз го разбирах. Макар да не ми се искаше да е така в някакъв смисъл ми се струваше по-логично от начина, по който фермерите заравяха мъртвите си завинаги в земята и им позволяваха да си отидат.
— Това са тъканни проби — казах на Кай. — Но защо Обществото ще ги съхранява тук?
Потръпнах и той ме прегърна.
— Аз знам — прошепна след миг.
Но не бях убедена, че наистина знае отговора.
Разлома не го беше грижа за нас.
Живеем, умираме, превръщаме се в скала или потъваме в земята, изпълзяваме от морето или се разпадаме на пепел… На Разлома му бе все едно. Ние идвахме и си отивахме. Обществото бе дошло и щеше да си замине някой ден. Каньоните щяха да ни надживеят.
— Вие знаете какво представляват, нали? — попита Хънтър.
Погледнах го. Какво ли мислеше за всичко това човек, живял винаги извън Обществото?
— Да, знаем — отвърнах аз. — Но не знам защо са тук. Чакай, остави ме да помисля.
— Колко има тук? — попита Кай.
Направих бърза сметка въз основа на редиците пред нас.
— Хиляди — казах аз. — Стотици, стотици хиляди.
Тръбичките бяха малки, шкафовете бяха натрупани един върху друг, един до друг, редица след редица, във всички възможни ниши на обширната галерия.
— Но пак не са достатъчно за всички проби, вземани през годините на съществуването на Обществото. Сигурно някъде другаде има още подобни хранилища.
— Възможно ли е да са искали да ги разкарат от Обществото? — попита Кай.
Тръснах глава, объркана от въпроса му. Защо ще искат да правят това?
— Подредени са по провинции — казах аз, след като забелязах, че всички стъкленици в кутията пред мен бяха с инициалите КЕ.
— Намери Ория — каза Кай.
— Трябва да е на следващата редица — отбелязах аз и се впуснах напред.
Инди и Хънтър останаха по местата си и само ни следяха с поглед. Завих зад поредната редица и открих тръбите, белязани с буквите ОР за Ория. Познатото съкращение на толкова странно място ме накара да изпитам чувство на близост, но същевременно отново осъзнах колко далече се намирам от света, в който бях израснала, от всички, които обичам. Освен от Кай.
Чух шум от тайния проход на Галерията. Всички се обърнахме. Илай се появи също като Кай, хилейки се и изтупвайки пръстта от косата си. Изтичах до него и го сграбчих силно, сърцето ми препускаше лудо в гърдите, като си представих през какво бе минал самичък.
— Илай — казах аз. — Мислех, че ще ни чакаш там.