— Добре съм — каза той. Погледна през рамото ми, търсейки Кай.
— Справи се — провикна се към него той и момчето инстинктивно изпъна рамене.
Поклатих глава. Илай, Илай… Обещава едно, а после избира свой собствен път, защото е променил решението си. Брам щеше да направи същото.
Илай се огледа наоколо с отворени от изненада очи като малко дете.
— Значи тук съхраняват… тръбички — каза той.
— Мислим, че са подредени по провинции — започнах да му обяснявам аз и тогава видях, че Кай ми прави знак.
— Касия, намерих нещо.
Запътих се към него, а Инди и Илай тръгнаха между редиците, за да открият своите провинции.
— Ако първата дата е денят на раждането — каза Кай, — значи втората е… — млъкна, в очакване да стигна сама до същото заключение.
— Денят на смъртта. Денят, в който е взета пробата — казах аз. И тогава осъзнах какво имаше предвид. — Датите са прекалено близки. Не са минали осемдесет години.
— Не пазят само тъканните проби на старите хора — продължи мисълта ми Кай. — Тези хора не може всички да са мъртви.
— Не ни вземат проби само когато умираме — казах замислено аз, докато умът ми препускаше из новата информация. Имаха толкова много възможности — нашите прибори за хранене, дрехите ни. Или може би сме им давали доброволно проби, кимали сме в знак на съгласие и после сме гълтали червената таблетка. — Пробата в края на живота не означава нищо. Обществото вече има проби от всички, които искат да съхранят. Може би по-рано взетите са по-добри от тези на старците. А и по този начин, ако не знаем, че има и други проби, т.е. други шансове за безсмъртие, ще ни държат в подчинение до края на живота ни.
Сърцето ми подскочи и по някаква извратена причина изпитах благодарност към Обществото.
Тук можеше да има проба от дядо. Можеше да не е фатално, че татко унищожи онази, взета от Служителите на Последното му тържество.
— Касия — каза внимателно Кай. — Ксандър е тук.
— Какво?
Къде? Нима ни беше открил? Как бе успял?
— Тук — отвърна спокойно Кай и посочи една от осветените в синьо тънки тръбички.
Разбира се. Не отвърнах на погледа на Кай и се наведох към стъкленицата. Кароу, Ксандър. ОР. Датата на раждане беше вярна. Пробата беше негова, но той още не бе мъртъв.
Поне доколкото знаех.
А после и двамата с Кай останахме неподвижни до пластмасовия прозрачен шкаф, очите ни пробягваха по номерата, пръстите ни се преплитаха. Кой беше тук? Кой бе спасен?
— И теб те има — посочи Кай.
Ето я, датата на раждането ми. Името ми: Рейес, Касия. Поех си шумно дъх. Моето име. Да го видя тук бе почти същото, както когато чух да го произнасят на Тържеството на Подбора. Напомни ми, че принадлежа към нещо, че моето бъдеще бе подсигурено от Обществото с голяма грижа.
— Мен ме няма — каза Кай, без да откъсва поглед от мен.
— Може би си в друга провинция. Може би…
— Не, няма ме изобщо тук — повтори той.
И в този момент сред мъждивата светлина в пещерата, с неговата способност да се слива със сенките, наистина ми се стори, че го няма тук. Само допирът на дланта му, стискаща здраво моята, ми казваше обратното.
Хънтър се приближи и застана до нас. Опитах се да му обясня.
— Това са тъканни проби — започнах аз. — Частички от кожа, коса или нокти. Обществото ги взема от гражданите си, за да може някой ден да ни върне отново към живот.
Трепнах, когато споменах това „ни“ — доколкото знаех, от всички нас само аз имах съхранена проба в пещерата. И дори това може би беше така само защото не бяха имали време да сменят статуса ми. Погледнах отново към стените, към костите, зъбите и раковините, показващи се на места от тях. Ако това, което бяхме всички ние, което ни правеше тези, които сме, не бе в костите ни, сигурно бе в тъканта ни. Все би трябвало да е някъде, нали?
Хънтър погледна първо мен, после стъклените тръбички. Гледа ги толкова дълго, че в един момент отворих уста, за да му обясня отново, но тогава той бръкна в шкафа и извади една, преди да успея да го спра.
Нямаше никаква аларма.
Отсъствието й ме притесни. Дали някъде в Обществото, в кабинета на някой Служител сега светваше сигнална лампичка, за да му покаже, че има пробив в хранилището? Хънтър повдигна тръбичката и я освети с фенера си. Пробите вътре бяха толкова дребни, че дори не можеха да се видят през разтвора, който се поклащаше отвътре.
Тряс. Стъкленицата се строши на парчета в земята, а по ръката на фермера потече червена кръв.