Те ме чакаха.
— Трябваше да тръгнете нагоре — казах аз, но нямаше време да им се карам.
Закачихме се за въжетата и започнахме да се катерим. Стигнахме и се впуснахме напред, за да пресечем откритото пространство до другия каньон. За миг преди да се затичаме, се поколебах дали трябва да бъда най-отпред или отзад — кой щеше да е най-добрият вариант, за да защитя Касия — и после открих, че тичаме един до друг.
— Ще ни намерят ли, ще ни видят ли от въздуха? — попита задъхано Илай, щом стигнахме долу.
— Не се тревожи, ще тичаме покрай потока, по камъните на по-плитките места, ще се справим — казах му аз.
— Но понякога там има само пясък, той се плъзга и ще потънем — паникьоса са хлапакът.
— Всичко е наред — успокоих го отново. — Тук винаги вали, те не могат да летят в такова време.
Всички вдигнахме глави нагоре. Небето над нас бе в деликатния оттенък на синьото, какъвто има в ранната зима. В далечината се виждаха надвиснали сиви облаци, но все още бяха на километри оттук.
Касия не бе забравила думите на Инди в пещерата. Тя дойде до мен и постави ръка на рамото ми.
— Какво имаше предвид Инди? — попита, шепнейки. — За тайната на Ксандър?
— Не знам за какво говореше — излъгах аз.
Не погледнах към Инди. Ботушите и шляпаха по камъните зад нас, но тя не се обади и не ме опроверга и аз знаех защо. Инди искаше да открие Бунта и по някаква причина мислеше, че аз знам как да стигнем до тези хора. Бе решила да обвърже съдбата си с моята, въпреки че не ме харесваше — не повече, отколкото аз харесвах нея.
Хванах ръката на Касия и се ослушах отново за звука от моторите на въздушните кораби, но те все още не бяха дошли.
Нито дъждът, който очаквахме да ни скрие.
Когато с Ксандър взехме червените таблетки в онзи ден преди много години, ние преброихме до три и ги глътнахме едновременно. Наблюдавах лицето му. Нямах търпение да видя как ще забрави. Не ми беше нужно много време да осъзная, че не му действат и че той е също като мен. Дотогава мислех, че само с мен е така, че съм единствен. „Предполагаше се да забравиш“, казах му аз. „Да, но не забравих“, отвърна той. Касия ми беше разказала какво се бе случило в Квартала в деня, в който ме отведоха — как накарали всички жители да глътнат червените хапчета, за да забравят скандала, който леля ми и тя бяха вдигнали. Тя не бе глътнала своята таблетка и помнеше всичко. Ксандър я беше глътнал, но не бе забравил и така тя бе научила, че е имунизиран към действието й. Но не знаеше другата му тайна. Ще я запазя засега, защото така е честно, казах си аз. Защото е негово право да й я каже. Не мое.
Опитах се да не мисля за другите причини, поради които не казвах на Касия тайната на Ксандър.
Ако я знаеше, тя може би щеше да промени мнението си за него. И за мен.
34.
Касия
Инди носеше раницата си още по-внимателно от преди и се зачудих дали гнездото на оси не се е счупило по време на пълзенето й през тунела. Беше взела раницата си със себе си и макар самата тя да бе доста слаба, не можех да си представя как успя да я прекара през онази теснина. Не разбирах как крехката пита на гнездото още не се е счупила.
Нещо в историята на Инди за майка й и лодката ми се струваше странно и постоянно се завръщаше при мен като ехо, отекващо в стените на каньона, оставяйки част от вече изречените думи да заглъхват назад. Питах се доколко познавам всъщност Инди. Но после тя намести раницата отново на гърба си и в ума ми внезапно се появи образът на крехкото като хартия гнездо вътре, както и споменът за рисунката, отпечатана на хартия, която се разпадна на късчета, и за крехките листенца на новорозата… Познавах Инди от трудовия лагер и досега тя не ме бе предавала.
Кай се обърна и ни извика да побързаме. Инди погледна към него и видях как на лицето й се появява изражение на глад, на смътен копнеж…
Можеш да помиришеш дъжда, преди да го видиш или усетиш. Ако любимата миризма на Кай от Външните провинции бе на салвия, мисля, че моята беше на този дъжд, който ухаеше едновременно на нещо древно и ново, на скали и небе, на река и пустиня. Вятърът най-накрая довя над нас облаците, които бяхме видели по-рано, и небето започна да сменя цвета си — пурпурно, сиво, синьо, докато слънцето залязваше, а ние успяхме да стигнем до селището на фермерите.
— Не можем да останем тук много дълго, нали? — попита Илай, докато се катерехме към пещерата със запасите. Искрящобяла светкавица разсече небето и докосна земята и след миг из каньона проехтя гръмотевица.