Смърт. Смъртта на дядо в Ория: корички и трохички от пая в чинията му; стихотворение в пудриерата; чисти бели чаршафи; красиви последни думи. Смъртта на билото на Разлома: черни изгорели хора; широко отворени очи. Смъртта долу в каньона: сини линии; капки дъжд по лицето на малко момиче.
А в пещерата — редици със светещи стъкленици.
Вече никога няма да бъдем ние, не и отново. Дори и да извадят телата ни от реката или от земята, да ни съживят по някакъв начин и пак да ни накарат да работим и да ходим, никога няма да бъде като първия път. Нещо ще липсва. Обществото не може да го направи, да го възстанови за нас. Ние не можем да го направим отново за себе си. Има нещо специално, незаменимо в първия изживян живот.
Кай остави една книга и взе друга. С него ли разбрах какво е любов за пръв път? Или с момчето, което ми даде моята първа истинска целувка? Всяко листче, което Ксандър ми бе изпратил, скрито под таблетките, беше наситено със спомени, толкова ясни и силни, че можех да ги докосна, да ги вкуся, да ги помириша. Почти чувах гласа му, който ме викаше да се върна.
Винаги бях смятала, че Ксандър е късметлия, защото се бе родил в Квартала, но вече не бях толкова сигурна. Кай бе изгубил толкова много, но това, което имаше, не беше никак малко. Можеше да създава, можеше да пише свои собствени думи. Всичко, което Ксандър някога бе написал в живота си — напечатано на клавиатурата или на комуникационния портал, не му принадлежеше и други хора винаги имаха достъп до неговите мисли.
Вдигнах очи и срещнах погледа на Кай. Всичките ми съмнения, които се бяха породили преди малко, когато той и Инди се изгледаха втренчено, изчезнаха в миг. Нямаше нищо несигурно в начина, по който ме гледаше сега.
— Какво намери? — попита ме той.
— Стихотворение. Трябва да се съсредоточа.
— Аз също — каза Кай и ми се усмихна. — Първото правило на сортирането. Не е толкова трудно да си го спомниш.
— И ти ли можеш да сортираш? — попитах изненадано. Никога досега не го бе споменавал. Сортирането на информация и правенето на изводи от нея беше специално умение и повечето хора не го притежават. Дори когато се учи в училище в Обществото, само малцина показват добри резултати.
— Патрик ме научи — каза тихо той.
Патрик? Шокът явно бе изписан на лицето ми.
— Те се бяха надявали Матю да стане сортировач някой ден — обясни Кай. — Патрик искаше да знам как се прави. Беше наясно, че никога няма да получа добро работно назначение. Но въпреки това смяташе, че ако мога да правя това, ще имам възможност да използвам ума си за други неща, след като напусна училище.
— Но как е успял да те научи? Порталите сигурно са щели да регистрират, ако той ти е показвал у дома как се прави?
Кай кимна.
— Измисли друг начин.
Преглътна и хвърли бърз поглед към края на пещерата, където беше Инди.
— Баща ти беше разказал на Патрик какво си направила за Брам — как си използвала електронния скриб, за да му измислиш нови игри, на които да си играе. Това му даде идея и той направи нещо подобно и за мен.
— И Служителите не забелязаха?
— Не използвахме моето устройство — каза Кай. — Той изтъргува друго — от Архивистите. Даде ми го в деня, в който получих назначението си в Центъра за хранене. Така научих за Архивистите в Ория.
Лицето му застина, гласът му бе някак отнесен. Познавах този поглед. Погледът, който имаше, когато говореше за нещо, което отдавна или дори никога не бе споделял с някого.
— Знаехме, че назначението ми няма да бъде добро. Не бях изненадан. Но след като Служителят си тръгна, аз… — замълча за миг. — Отидох в стаята си и извадих компаса. Седях там и просто го държах в ръка известно време.
Исках да го докосна, да го прегърна, да сложа компаса отново на дланта му. В очите ми се появиха сълзи и се напрегнах да го чуя, защото вече говореше съвсем тихо.
— После станах, облякох новата си синя униформа и тръгнах за работа. Айда и Патрик не казаха нито дума. Нито пък аз.
Погледна ме и аз се протегнах към ръката му, надявайки се, че ще пожелае и ще приеме докосването ми. Той го направи. Пръстите му се преплетоха силно с моите и аз се потопих в още една част от неговата история. Това се бе случило с него, докато аз си бях седяла в моята стая, в моята къща на същата улица, бях яла предварително направената за мен храна, бях слушала съобщенията по портала и бях мечтала за съвършения живот, който Обществото щеше да ми осигури и достави по същия начин, както доставяше винаги всичко.