— Тази нощ Патрик се прибра със скриба от черния пазар. Устройството беше старо. Тежко. Екранът му беше толкова голям, че направо бе смешно. Първо му казах да го върне, мислех, че рискува прекалено много. Но Патрик ми каза да не притеснявам за него. Каза ми, че баща ми му бил изпратил лист със стари думи, след като Матю умрял. Използвал го и го заменил за устройството. Каза, че така или иначе винаги бил смятал да замени този лист с нещо, което да ми бъде от полза. Отидохме в кухнята. Патрик мислеше, че звукът от инсинератора ще прикрие шума, който издаваше клавиатурата. Седяхме на такова място, което не можеше да се види от портала. Така ме научи как да сортирам — не говорехме много, просто ми показваше. Криех скриба заедно с компаса в стаята си.
— Ами онзи ден, в който Служителите претърсиха къщите ни и взеха всички артефакти? — попитах аз. — Как успя да го опазиш?
— Вече го бях изтъргувал, когато те дойдоха — каза той. — За стихотворението, което ти подарих за рождения ден.
Усмихна ми се, очите му не се откъсваха от моите. Тук, във Външните провинции. Бяхме стигнали толкова далече.
— Кай — прошепнах аз. — Това е било много опасно! Ами ако те бяха хванали със стихотворението?
Той се усмихна отново.
— Дори и тогава ти беше тази, която ме спаси. Ако не ми беше казала стихотворението на Дилън Томас на малкия хълм, аз никога нямаше да отида при Архивистите, за да заменя пишещото устройство за стихотворението за рождения ти ден. Служителите щяха да го открият у дома и да ни хванат с Патрик. Много по-лесно се крие отделно листче хартия, отколкото голям скриб с клавиатура и монитор.
Помилва ме по бузата.
— Ти беше причината те да не открият нищо, когато дойдоха у нас. Вече ти бях дал компаса.
Прегърнах го. Те нямаше какво да вземат, защото той ми бе дал всичко. Никой от нас не каза нищо известно време.
После той се размърда и посочи към една страница от отворена книга пред нас.
— Ето тук. Река. Това е една от думите, които ни трябват. И начинът, по който го каза, начинът, по който се движеха устните му и по който звучеше гласът му, ме накара да закопнея да зарежа тези страници и да прекарам дните си в пещерата, в една от малките къщички или на някоя поляна край реката, опитвайки се да го разгадая. Само тази мистерия имаше значение за мен.
35.
Кай
Докато разгръщах страниците от историята на фермерите, моята собствена история започна да изплува пред очите ми. Спомените идваха внезапно, един след друг като светкавиците, които просветваха извън пещерата. Ярки. Бързи. Не можех да кажа дали виждах по-ясно в миналото си, или напротив — ослепявах. Дъждът се лееше неспирно и си представих реката, която сигурно в момента помиташе всичко по пътя си. Заливаше името на Сара върху малкия надгробен камък и оголваше костите й от пръстта.
Обзе ме паника. Не биваше да се озова в капан тук. Бях стигнал толкова далече, почти усещах свободата, не можех да се проваля сега.
Намерих тетрадка, изпълнена с редове, на които с детски почерк бяха изписани едни и същи букви една след друга. Дали дъщерята на Хънтър се бе учила да пише тук? „Мисля, че вече си достатъчно голям“, каза баща ми и ми подаде твърдо и заострено в единия край парче кора от топола, което бе донесъл от каньона. И той държеше едно и надраска нещо в калта, останала след дъжда предишната нощ. „Научих се на това в каньона. Виж. К. Това е буквата, с която започва името ти. Казаха ми, че винаги трябва да научиш човека първо да изписва собственото си име. Така дори да не се научи да пише друго, поне ще му е останало нещо важно, което да е само негово“. По-късно ми каза, че ще покаже и на другите деца как да пишат. „Защо?“, попитах аз. Бях на пет години, не исках да учи другите. Той знаеше какво си мисля. „Неумението да пишеш те прави интересен, а това, което пишеш“, успокои ме той. „Но ако всички могат да пишат на ръка, аз няма да съм специален“, казах аз. „Това не е най-важното“, опита се да ми обясни той. „Но ти също искаш да си специален.“ Макар и малък, вече знаех. „Ти искаш да си Лоцманът“. „Искам да съм Лоцманът, за да мога да помагам на хората“, отвърна той.
Тогава кимнах. Повярвах му. Мисля, че и той сам си вярваше.
Друг спомен проблесна в паметта ми: разнасям бележка, написана от баща ми, из селото, тичам от едно място до друго, за да я прочетат всички. На листа пише мястото и времето на следващата сбирка и баща ми я изгаря веднага щом се прибера у дома.