Той ме погледна. Вдигнах ръката му към устните си и целунах наранените му кокалчета, издрасканите му длани. Кай затвори очи.
— Майка ми рисуваше с вода — започна след миг мълчание. — А баща ми си играеше с огъня.
37.
Кай
Докато дъждът продължаваше да вали, аз си представих история за нас. Онази, която щях да напиша, ако можех.
Двамата забравиха за Бунта и останаха сами в селището. Вървяха между празните сгради. През пролетта засаждаха семена, а през есента събираха реколтата. Отпускаха краката си в прохладната вода на реката. Имаха своята поезия. Шепнеха си един на друг думи, които отекваха в празните стени на каньона. Устните и ръцете им се докосваха, когато пожелаеха и за толкова дълго, колкото искаха.
Но дори в своята собствена версия на това, което можеше да се случи, не можех да променя нас самите и факта, че имаше и други хора, които обичахме.
Не мина много време и те започнаха да мислят и за другите. Брам ги наблюдаваше с тъжни, изпълнени с очакване очи. Илай изчезна. Родителите им вървяха по улиците, но извръщаха глави при всеки странен шум, копнеещи да зърнат отново децата си.
И Ксандър бе също тук.
В пещерата Илай вече се беше събудил и отново преравяше книгите и купчините листа заедно с Инди.
— Не можем да търсим вечно.
В гласа му се долавяше паника.
— Обществото ще ни намери.
— Още съвсем малко — каза Касия. — Сигурна съм, че тук има нещо.
Инди остави книгата, която държеше, и метна раницата на рамо.
— Ще сляза долу — каза тя. — Ще обходя отново къщите, за да видя дали не сме пропуснали нещо.
Очите ни се срещнаха за миг, когато тя излизаше от пещерата, и знаех, че Касия е забелязала.
— Мислиш ли, че са хванали Хънтър? — попита ме Илай.
— Не — отвърнах аз. — Мисля, че той някак си ще се справи с нещата. По своя си начин.
Илай потръпна.
— Тази Галерия — беше толкова странно, погрешно…
— Знам — казах аз. Момчето потърка очи с юмруци и се протегна към нова книга. — Трябва да си починеш, Илай. Ние ще продължим.
Той се загледа към стените наоколо.
— Чудя се защо не са изрисували всичко тук.
— Илай — казах вече по-настоятелно. — Почини си.
Той се сви на кълбо в едно одеяло, този път в ъгъла на „библиотеката“, за да бъде по-близо до нас. Касия внимаваше да не свети прекалено близо до него с фенерчето си. Беше прибрала косата си назад, за да не й пречи, и така още по-ясно се виждаха дълбоките сенки от изтощение под очите й.
— И ти би трябвало да си починеш — казах аз.
— Тук има нещо — настоя тя. — Трябва да го намеря.
Усмихна ми се.
— Чувствах се по същия начин, когато те търсех. Понякога си мисля, че съм най-силна, когато търся.
Вярно беше. Това бе едно от нещата, които обичах най-много у нея.
Затова я излъгах за тайната на Ксандър. Ако не го бях направил, тя нямаше да се спре, докато не разбере всичко за нея. Изправих се.
— Ще помогна на Инди — казах. Време беше да разбера какво крие тя.
— Добре — отвърна Касия. Вдигна ръката си от книгата и изгуби страницата, която четеше. — Бъди внимателен.
— Обещавам. Ще се върна скоро.
Лесно открих Инди. Блещукащата светлина в една от къщите под нас я издаваше, като че ли самата тя бе искала да стане така. Минах по пътеката между камънаците, която бе станала доста хлъзгава след дъжда. Когато стигнах до къщата, първо погледнах през прозореца. Стъклото беше зацапано от времето и от водата, но виждах вътре Инди ясно. Фенерчето лежеше на пода до нея, а в ръцете си тя държеше нещо съвсем друго, което също хвърляше достатъчно силна светлина.
Мини порт.
Тя ме чу, че идвам. Изблъсках устройството от ръцете й, но не успях да го хвана и то се стовари на земята, обаче не се счупи. Инди изглеждаше облекчена.
— Давай — каза тя. — Погледни, ако искаш.
Говореше тихо. В гласа й се чуваше звукът на дълго спотаявано желание. Някъде зад нас реката се блъскаше в стените на каньона. Инди се пресегна и ме докосна по рамото. За пръв път я виждах да докосва някого по своя воля и може би това ме спря да не смачкам с крак минипорта.
Погледнах към екрана и оттам ми отвърна познато лице.
— Ксандър — казах с изненада. — Имаш снимка на Ксандър. Но как… — след секунда обаче осъзнах какво е станало. — Откраднала си микрокартата на Касия.
— Тя дори ми помогна да я скрия на въздушния кораб — каза Инди без следа от вина. — Естествено, не знаеше. Скрих я при нейните таблетки и я пазех, докато ми се удаде възможност да видя какво има на нея.