Протегна се и изключи минипорта.
— Това ли намери в библиотеката? — попитах аз. — Минипорта?
Тя поклати глава.
— Откраднах го още преди да дойдем в каньоните.
— Как?
— Взех го от водача на момчетата в селото, в което ни докараха отначало тук. Трябваше да бъде по-внимателен. Всички Отклонения знаят как да крадат.
Не всички, Инди. Само някои от нас.
— Те знаят ли къде сме? — попитах. — Предава ли портът данни за местоположението ни?
С Вик все спорехме какво всъщност могат да правят мини портовете.
Тя сви рамене.
— Не мисля. Обществото така или иначе ще дойде тук след това, което стана в Галерията. Но не минипорта исках да ти покажа. Само убивах времето, докато те чаках да дойдеш. Опитах се да кажа нещо от рода на как не е трябвало да краде от Касия, но тя бръкна в раницата си и извади оттам сгъната плътна материя. Платно.
— Ето това трябва да видиш — разгъна платното. — Това е карта. Мисля, че на нея е показан пътят до Бунта — каза тя. — Виж.
Думите на картата бяха кодирани, но пейзажът ми беше познат: краят на Разлома и равнината отвъд него. Вместо да показва планините, където бяха отишли фермерите, на картата бе нарисувана много по-голяма част от реката, край която загина Вик — тя пресичаше цялата равнина и се спускаше в долната част на платното. Реката свършваше в черно нищо, запълнено плътно с тъмно мастило, а върху него бяха изписани с бяло закодирани думи.
— Мисля, че това е океанът — каза Инди, докосвайки черното пространство. — А тези думи бележат някакъв остров.
— Защо нея показа на Касия? — попитах аз. — Тя е сортировач, може да открива информация, да прави изводи.
— Исках да я дам на теб. Защото си такъв, какъвто си.
— Какво имаш предвид?
Но тя поклати нетърпеливо глава.
— Знам, че можеш да разбереш какво означават тези думи. Знам, че и ти можеш да откриваш смисъла зад кодовете.
Инди беше права. Можех да сортирам. Вече бях отгатнал какво означаваха белите думи: „Ще се завърнете у Дома преродени.“
Бяха почти като онзи ред от стихотворението на Тенисън. Това бе територия на бунтовниците. Домът, така я наричаха.
До нея можеше да се стигне по реката, в която Обществото беше хвърлило отрова и край която Вик бе умрял.
— Откъде знаеш, че мога да сортирам? — попитах, като оставих картата на пода и се престорих, че още не съм разгадал кода.
— Умея да слушам — каза тя. После се наведе към мен. Двамата седяхме в малката къща на бледата светлина на фенера. Изглеждаше, че целият останал свят е напълно черен и аз съм сам с нея и с това, което тя си мислеше за мен. — Знам кой си ти.
Приближи се още повече.
— И кой би трябвало да бъдеш.
— Кой би трябвало да бъда? — попитах я аз. Не се наведох към нея.
Тя се усмихна.
— Лоцманът — каза след малко.
Засмях се и се отдръпнах назад.
— Не. Ами онова стихотворение, което каза на Касия? В което се говореше, че и жена може да бъде Лоцманът?
— Това не е стихотворение — отвърна тя рязко.
— Песен — осъзнах внезапно аз. — Думите преди са били съпроводени с музика.
Трябваше да се сетя по-рано.
Инди изпуфтя с досада.
— Няма никакво значение как се става Лоцман, нито дали е мъж или жена. Идеята е същата. Вече го знам.
— Аз все пак не съм Лоцманът.
— Ти си — каза тя. — Не искаш да бъдеш, затова бягаш далече от Бунта. Някой трябва да те заведе при бунтовниците и аз се опитвам да го направя.
— Бунтът не е това, което си представяш — казах аз. — Не са просто събрани Аномалии и Отклонения, бунтовници и разни отцепници, които живеят свободно. Той е организация със своя структура.
Тя сви рамене.
— Каквото и да е, искам да съм част от него. Мислила съм за това през целия си живот.
— Ако смяташ, че ще те отведе до Бунта, защо я даде на мен? — попитах аз и вдигнах картата в ръка. — Защо не я даде веднага на Касия?
— Ние сме еднакви — каза тя. — Ти и аз. Приличаме си повече, отколкото ти и Касия. Можем да тръгнем веднага.
Беше права. Наистина виждах себе си в това червенокосо момиче. Изпитвах толкова дълбока жал към нея, че чувството можеше дори да бъде нещо съвсем различно. Емпатия. Трябва да вярваш в нещо, за да оцелееш. Тя беше избрала Бунта. Аз избрах Касия.