— Смяташ ли, че са попитали и нея?
И двамата знаехме за кого говори. Касия. Разбира се.
— Не знам. Струва ми се много вероятно. Питаха нас. Сигурно имат списък с хора от Квартала, които смятат за надеждни по някаква причина.
— Какво става с тези, които им отказват? — попита ме Ксандър. — Дадоха ли ти червена таблетка?
— Не.
— Може би нямат достъп до червените таблетки — каза той замислено. — Аз работя в медицинския център, но не знам къде ги държи Обществото. Те са нещо съвсем различно от зелените и сините таблетки.
— Или може би бунтовниците се обръщат към хора, за които са сигурни, че няма да им откажат — предположих аз.
— Как биха могли да знаят това? Как могат да предположат, че някой няма да ги издаде?
— Някои от тях са част от Обществото — напомних му аз — Разполагат с нашите данни, могат да предвидят реакциите ни.
Замълчах.
— И са били прави. Ти няма да ги издадеш, защото си се присъединил към тях. Аз няма да го направя, защото им отказах, а не защото съм Отклонение, помислих си, но не го казах на глас. Последното, което исках, бе да привличам внимание към себе си. Особено като докладвам на Обществото за въстанието.
— Защо не се присъедини и ти? — попита ме Ксандър. Не ми се подиграваше, просто искаше да знае. За пръв път, откакто го познавах, видях нещо подобно на страх да проблясва в очите му.
— Защото не им вярвам, не вярвам и в техния бунт — казах му аз.
С Ксандър не бяхме сигурни дали някой от онези хора бе говорил с Касия. Не знаехме дали е вземала червена таблетка и не можехме да я питаме за това, без да я изложим на опасност.
По-късно, когато я видях да чете онези стихотворения в гората, си помислих, че съм направил погрешен избор. Помислих си, че стихотворението на Тенисън е у нея, защото е нещо като химн на бунтовниците, а аз бях пропуснал шанса си да бъда част от въстанието заедно с нея. Но после разбрах, че думите, които Касия истински обича, бяха думите на другия поет. Тя бе избрала собствения си път. И затова се влюбих още по-силно в нея.
— Наистина ли искаш да си част от Бунта? — попитах Инди.
— Да — отвърна тя. — Да.
— Не — казах й аз. — Искаш го сега. Може да си щастлива там за няколко месеца, дори години, но мястото ти не е при онези хора.
— Не ме познаваш — каза тя.
— Напротив, познавам те.
Приближих се към нея и докоснах ръката и отново. Тя затаи дъх.
— Забрави за всичко това, нямаш нужда от Бунта. Фермерите са някъде в планините. Ще тръгнем заедно, ти и аз Касия и Илай. Ще открием нещо ново. Какво е станало с теб. Къде е онова момиче, което е искало да си тръгне и да изгуби брега от погледа си?
Хванах ръката й и я стиснах силно. Инди ме погледна изумено. Когато Касия ми разказа историята й, осъзнах какво беше станало. Инди бе разказвала версията за майка си, за лодката и водата толкова много пъти, че самата тя бе започнала да вярва в нея.
Но сега си спомни какво се опитваше да забрави. Че историята не беше за майка й, а за нея. След като бе слушала песента на майка си през целия си живот, Инди бе тази, която бе направила лодката, тя самата беше виновна за отнемането на статуса й, тя не бе открила Бунта, тя така и не бе загубила брега от погледа си. И накрая Обществото я беше пратило далеч от океана, за да умре в пустинята.
Знаех, че беше станало по този начин, защото я познавах. Тя не беше от хората, които щяха да гледат как някой друг строи лодка и да му позволят да отплава сам. Инди искаше да намери Бунта толкова отчаяно, че не виждаше нищо друго. Със сигурност не виждаше мен. Бях по-лош, отколкото тя предполагаше.
— Съжалявам, Инди — казах аз и наистина го мислех. Болеше ме от това, което трябваше да направя. — Но Бунтът не може да спаси никого от нас. Виждал съм какво става, когато се присъединиш към тях.
Запалих клечка кибрит и я поднесох към картата. Инди извика, но аз я задържах встрани. Огънят облиза краищата на платното.
— Не! — извика тя и се опита да изтръгне картата от ръцете ми. Избутах я назад. Инди се огледа наоколо, но и двамата бяхме оставили манерките си в пещерата. — Не… — проплака този път тя, бутна ме и избяга през вратата навън.
Не се опитах да я спра. Каквото и да направеше — да събере в нещо дъждовна вода или да донесе от реката, щеше да й отнеме прекалено много време. Картата вече нямаше да я има. Въздухът се изпълни отново с мириса на изгоряло.
38.
Касия
Беше ми трудно да се съсредоточа в думите пред себе си, докато все още се чудех какво всъщност беше казано снощи отвън, пред пещерата. Улових се, че отново чета стихотворение — следващата част на „Не те достигах…“