Стихотворението свършваше тук, макар да чувствах, че имаше и още стихове. Следващата страница липсваше от книгата. Но дори и в тези кратки редове усещах как непознатият автор говореше директно на мен. Въпреки че го нямаше вече, той или тя все още имаше глас.
Защо не можех и аз?
Внезапно осъзнах защо ме привличаше толкова силно това стихотворение. Не бяха самите думи, а как авторът бе съумял да ги изложи на белия лист и да ги направи свои.
Нямам време за това сега, напомних си сама. Следващата кутия бе пълна с книги, които изглеждаха почти еднакви; всичките имаха думата „Счетоводство“, гравирана на кожената им подвързия. Взех една и прочетох няколко реда отвътре: „Тринайсет страници истории — за пет сини таблетки. Възнаграждение на търговеца: една синя таблетка.“
Едно стихотворение от Рита Дав, първо издание — за информация, свързана с движенията на Обществото. Възнаграждение на търговеца — достъп до информация.
Един роман, автор Рей Бредбъри, трето издание — за един апарат за данни и четири стъклени купи от Реставрационната служба. Възнаграждение на търговеца: две стъклени купи.
Една страница от книга — за три медицински шишенца. Възнаграждение на търговеца: нищо. Търговецът извърши лична сделка по свое желание.
Значи така бяха осъществявани сделките и затова толкова много от книгите бяха разкъсани и с изгубени страници. Фермерите са събирали книгите, но също така е трябвало и да ги разделят отново в зависимост от стойността им, да ги търгуват поотделно, на части, лист по лист понякога. Тази мисъл ме натъжи, но осъзнавах, че не са имали друг избор.
То е същото, което правеха Архивистите и което направих аз, когато запазих таблетките и размених компаса.
Таблетките. Бележките на Ксандър. Дали беше скрил нещо тайно вътре? Разкъсах целия пакет и подредих съдържанието му пред мен на масата в две редички: едната със сини таблетки, другата — с листчета.
В нито едно не се казваше нищо за никаква тайна.
„Прогнозирана работна дейност: Служител.
Прогнозирани шансове за успех: 99,9%
Прогнозирана продължителност на живота: 80 години“
Ред след ред информация, която вече знаех или за която можех да се досетя.
Усетих нечий поглед. Някой стоеше на входа на пещерата. Погледнах, наведох фенера си към песъчливия под и започнах да прибирам таблетките и листчетата обратно в чантичката си.
— Кай — започнах припряно. — Аз просто…
Фигурата беше прекалено висока, за да е Кай. Уплашена, вдигнах фенера към лицето на човека, а той закри очите си с длани. Изсъхнала кръв се чернееше по белязалите му в синьо ръце.
— Хънтър — казах аз. — Ти се върна.
— Исках да избягам — каза Хънтър.
Първо си помислих, че говори за Галерията, но после осъзнах, че отговаря на въпроса, който Инди му бе задала, преди да започнем да се катерим — „Ти какво искаше?“.
— Но не си могъл — казах, защото вече се бях досетила за истината. Листовете на масата пред мен трепнаха, когато той се приближи. — Заради Сара.
— Тя умираше — отвърна той. — Не биваше да бъде местена.
— Другите не те ли изчакаха? — попитах потресено.
— Нямаше време. Това забавяне щеше да застраши цялото бягство. Тези, които не бяха достатъчно бързи, за да пресекат равнината, решиха да се борят, но тя бе дете и прекалено болна.
Под окото му трепна някакъв нерв и когато примигна, от очите му потекоха сълзи. Той не им обърна внимание.
— Споразумях се с хората, които оставаха. Щях да им помогна да разположат експлозивите в Разлома, а те щяха да ме оставят да бъда със Сара, вместо да чакам битката.
Поклати глава.
— Не знам защо всичко се провали. Корабите трябваше да бъдат свалени от експлозивите.
Не знаех какво да кажа. Беше загубил дъщеря си и всички, които познаваше.
— Все още можеш да намериш другите в равнината — казах аз. — Не е прекалено късно.
— Върнах се, защото ви обещах нещо — каза той. — Там, в Галерията, изведнъж загубих представа какво се случва с мен.