— Знаеш защо — казах аз и внезапно ме обзе такъв гняв, какъвто не бях очаквал, че мога да изпитвам. Гняв към всичко. Към всички. Към Обществото, към Бунта, към баща ми, към мен самия, към Инди, към Ксандър, към Касия.
— Не, не знам… — започна тя, но не я оставих да довърши.
— От страх.
Взирах се право в очите й.
— И двамата се страхувахме. Аз се страхувах, че ще те загубя. Ти се страхуваше за мен преди, в Квартала. Когато отне правото ми аз да избера.
Касия отстъпи назад. Видях по изражението на лицето й, че знае за какво говоря. Тя също не беше забравила.
Внезапно се озовах отново в онова горещо лъскаво помещение, облечен в синята си униформа, ръцете ми червени от врялата вода и парата. Потта се стичаше по гърба ми. Бях унизен. Не исках Касия да ме вижда на работното ми място. Щеше ми се да вдигна глава, да уловя погледа на зелените й очи и да я накарам да види, че още съм Кай. Не просто пореден номер.
— Ти ме разпредели в онзи ден, ти определи бъдещето ми — казах аз.
— Какво друго можех да направя? — прошепна тя. — Те ме наблюдаваха.
Бяхме говорили и преди за това — на Хълма, но сега тук, в каньоните, изглеждаше съвсем различно. Осъзнавах все по-ясно, чувствах го с цялото си сърце — никога нямаше да стигна истински до нея.
— Опитах се да поправя нещата — каза тя. — Изминах целия този път, за да те намеря.
— Да намериш мен или да намериш Бунта? — попитах аз.
— Кай… — започна тя. И млъкна.
— Съжалявам — казах аз. — Това е единственото нещо, което не мога да направя заради теб. Не мога да се присъединя към Бунта.
Казах го.
Лицето й изглеждаше бледо сред тъмнината на изоставената къща. Някъде над нас небето продължаваше да излива душата си в малките капки дъжд. Спомних си за сипещия се красив бял сняг. За картините, нарисувани във водата. За поезията, споделена между две целувки, между две вдишвания. Всичко бе прекалено красиво, за да се съхрани до сутринта.
40.
Касия
Хънтър отвори вратата зад нас и влезе в къщата. Инди вървеше след него.
— Нямаме време за това — каза той. — Бунтът наистина съществува. Можете да намерите бунтовниците, като следвате картата. Можеш ли да разчетеш кода?
Кимнах.
— Тогава картата е твоя в замяна на помощта ти в Галерията.
— Благодаря ти — казах аз. Навих картата внимателно. Беше направена от плътен плат, рисунките бяха с черно мастило. Можех да я нося в дъжда или да я изпусна в реката и тя нямаше да се повреди. Но не можеше да издържи на огън. Погледнах към Кай, сърцето ме болеше, копнеех да мога да изградя мост над реката, която току-що ни бе разделила така лесно, както бяха начертани указанията на картата.
— Аз тръгвам за планините да намеря другите — каза Хънтър. — Тези от вас, които не искат да се присъединят към Бунта, могат да дойдат с мен.
— Аз искам да намеря Бунта — обади се Инди.
— Можем да вървим заедно поне през равнината — казах аз. Не бяхме изминали толкова дълъг път само за да се разделим така бързо.
— Трябва да тръгнете още сега — каза Хънтър. — Ще ви настигна, когато блокирам пещерата.
— Да блокираш пещерата? — попита Инди.
— Имаме план как да запечатаме пещерата, за да заприлича на свлачище — обясни Хънтър. — Не искаме Обществото да намери документите ни. Обещах на другите фермери да свърша това, преди да ги последвам, но ще ми отнеме малко време да приготвя всичко. Не ме чакайте.
— Не — отвърнах аз. — Ще те изчакаме.
Не можехме да оставим Хънтър отново. И макар да знаех, че нашата група — нашата малка странна група, събрала се по някакви неведоми капризи на съдбата в крайна сметка ще се разпадне, не исках това да стане още сега.
— Значи затова сте запазили част от експлозивите? — обърна се Кай към него.
Не можех да разгадая изражението му — лицето му бе затворено, недостъпно. Това беше Кай, когото познавах от Обществото, и отново изпитах внезапната болка от загубата на онзи Кай, когото прегръщах в Разлома.
— Мога да ти помогна — каза той на Хънтър.
— Разбираш ли от експлозиви? — попита го фермерът.
— Да. Баща ми ме научи да се оправям с жици и всякакви технологии. Ще го направя в замяна на нещо, което видях в една от пещерите.
— Размяна — съгласи се Хънтър.