— А защо ми върна всичко това? — протегнах напред микрокартата. — Защо сега?
— Вече е време да избереш — каза Инди. — Не мисля, че ги виждаш ясно — и двамата.
— А ти ги виждаш, така ли? — попитах аз. Гневът ме заля отново. Тя не познаваше Кай, не и така, както го познавах аз. И никога не беше срещала Ксандър.
— Сама се досетих за тайната на Ксандър — обърна се Инди към изхода на пещерата. — А на теб никога дори не ти хрумна, че Кай може да е Лоцманът.
Изчезна през вратата.
Някой ме докосна по ръката. Илай. Очите му бяха широко отворени и личеше, че е разтревожен. Това ме откъсна от състоянието на транс, в което бях изпаднала. Трябваше да изведем Илай оттук. Трябваше да побързаме. По-късно щях да помисля за всичко, което ми бе казала Инди.
Пъхнах микрокартата в раницата си, когато внезапно я видях сред купчинката сини таблетки.
Моята червена таблетка.
На Инди, на Кай и на Ксандър тя не действаше.
Но аз не знаех какво съм.
Поколебах се. Можех да я пъхна в устата си, без да чакам да се разтвори. Да я сдъвча с всичка сила, без колебание. Колкото се може по на дребно, та кръвта ми да се смеси с червеното и това да бъде моят избор, а не изборът на Обществото.
Ако таблетката ми подействаше, щях да забравя всичко станало през последните дванайсет часа. Нямаше да помня какво си бяхме казали с Кай, нямаше да ми се налага да му прощавам, че ме е излъгал, защото нямаше да знам, че го е направил. Щях да забравя какво ми бе казал за онзи ден, в който бях определила бъдещето му.
Ако не подействаше, поне щях да знам най-накрая, веднъж и завинаги, че съм имунизирана. Че съм специална като Кай, като Ксандър и Инди.
Повдигнах таблетката към устата си. И тогава чух глас, закодиран дълбоко в паметта ми.
Ти си достатъчно силна, за да се справиш и без нея.
Добре, дядо, помислих си аз. Ще бъда достатъчно силна, за да се справя без таблетката. Но има други неща, без които не мога да се справя. И смятам да се боря за тях. За него.
41.
Кай
Да носиш лодка е като да носиш мъртво тяло — тежко, неудобно и странно.
— Лодката побира само двама души — предупреди ме Хънтър.
— Няма значение — отвърнах аз. — Мисля, че ще ни потрябва.
Той ме погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но после реши да премълчи.
Пуснахме лодката пред малката къща в края на селището, където се бяха събрали Касия, Инди и Илай и ни чакаха. Тя се удари в земята с тежък звук.
— Какво е това? — попита Илай.
— Лодка — каза Хънтър. Определено не бе словоохотлив.
Инди, Касия и Илай се взираха невярващо в тежкото закръглено пластмасово — гумено туловище.
— Никога не съм виждала такава лодка — каза Инди.
— Никога не сме виждали лодка въобще — казаха едновременно Касия и Илай и почти се разсмяха след това.
— Носите я, за да я пуснем по реката — осъзна внезапно Инди. — За да могат някои от нас да стигнат до Бунта по-бързо.
— Но реката е задръстена от пясък и пръст — каза Илай.
— Вече няма да е такава — казах му аз. — След дъжд като този нивото й ще се е вдигнало достатъчно.
— Е, кой ще се качи на лодката? — попита Инди.
— Не знаем още — казах аз. Не погледнах към Касия. Откакто ме завари да горя картата, не бях способен да я погледна в очите.
Илай ми подаде една раница.
— Донесох това за теб. Храна и някои други неща от пещерата.
— Благодаря ти, Илай.
— Има още нещо — прошепна ми той. — Може ли да ти го покажа?
Кимнах.
— Побързай.
Той се извърна така, че другите да не ни виждат, и ми подаде…
Стъклена тръбичка от осветената в синьо галерия.
— Илай! — възкликнах изненадано. Взех я от ръцете му и я обърнах. Във вътрешността й течността се разклати. Когато прочетох името, изписано отвън, издишах шумно. — Не е трябвало да я вземаш.
— Не можах да се въздържа — отвърна той.
Трябваше да строша стъкленицата в земята или да я пусна в реката. Вместо това я прибрах в джоба си.
От дъжда основите на скалите се бяха оголили, твърдата пръст се бе превърнала в кал. Не беше необходимо голямо усилие, за да предизвикаме свличане и да направим пътеката към пещерите непроходима, но освен това трябваше да запечатаме входа на пещерата хранилище, без да унищожим нещата, които се намираха вътре.