Вече беше там и разговаряше с кея, нежно положил длан на рамото й.
Докато изкачваше стотината стъпала, Тони видя, че е ■©закръглена възрастна жена с гарвановочерна коса, сплетена на две плитки, в които се виждаха разноцветни мъниста. Носеше семпла свободна рокля от хасе, пристегната в кръста с колан, богато украсен с още мъниста, и обсипано !■€ проблясващи на слънцето звездички одеяло около раменете си. Очите й бяха затворени, а лицето й - обърнато нагоре. Беше индианка, представител на коренното население на териториите на днешните САЩ или Канада.
- Антъни - обърна се към него Исус, когато ги наближи.
Това е Уайан Уанаги. Можеш да я наричаш Куси (куен-ншй) или Баба, ако предпочиташ. Има някои неща, които трябва да обсъдите с нея. Тя знае защо си тук, затова ще ви оставя двамата за известно време, макар аз никога да не отсъствам напълно.
Части от секундата след като изрече това, той може би Не изчезна, но стана невидим.
, - Благодаря ти, Анпо Уикапи - каза жената нежно. -Седни! - продължи тя с дълбок и плътен глас и без да отворя очи, направи знак на Тони да седне на пейката до нея. Ток се подчини. Двамата останаха да седят мълчаливи, тя все още със затворени очи, а той - вгледан в разстлалата се като мантия под тях долина. От това място погледът стигаше почти до най-далечната стена, която беше може би на няколко километра разстояние, а вляво ясно се виждаше къщата, в която се бе събудил. И така, това пусто и печално място беше неговото сърце. Е, не можеше да го нарече t очно свой дом, но не можеше и да каже, че е точно ад. В Момента обаче гледката наподобяваше повече второто.
’3а Тони мълчанието сякаш продължаваше часове, дока-Ц| всъщност бяха изминали само около дванайсет минути. Не беше свикнал нито да мълчи, нито да седи неподвижен. Чакаше, а в него се трупаше напрежение.
Накрая не се стърпя и прочисти гърлото си.
- Искаш ли…
- Шшш! Заета съм!
Тони отново замълча, но съвсем скоро нетърпението му отново надделя.
- Ъъъ, с какво си заета?
- Плевя. Има толкова много бурени.
- О! - Той реши да не признава, че не разбра смисъла на думите й. - А какво правя аз тук?
- Смущаваш ме - отвърна индианката. - Мирувай. Вдишвай, издишвай, бъди спокоен.
Тони продължи да седи, опитвайки се да си придаде спокоен вид, докато в него се рояха образи и въпроси, надигаха се емоции като бавно прииждаща река. По едно време повдигна едната си пета от земята и по навик започна да пружинира с крак. Дори не осъзна този свой опит да овладее вътрешното си напрежение.
Жената, без да отваря очи и с пестеливо движение, постави ръка върху подскачащото коляно и то спря.
- Защо тичаш толкова бързо? - Гласът й звучеше твърде млад и мек за масивното й тяло.
- Не тичам - отвърна той. - Седя тук, както ми каза.
Тя не отмести силната си мазолеста ръка от коляното
му и Тони усети топлината от допира й да се разлива из цялото му тяло.
— Антъни, защо винаги мислиш, че поканите са очаквания?
Той се усмихна широко. Знаеше, че няма нужда да отговаря, че тя веднага узнава мислите му. Поканите бяха очак вания. Винаги имаше някакви очаквания, понякога очевидни, често скрити, но те винаги бяха налице. Та имаше ли друт начин да се живее на този свят? Ала въпросът й все пак го накара да се замисли.
- В такъв случай ние просто седим тук - каза той замислено, без да очаква отговор.
I - He, Ангьни, не просто седим… молим се.
I - Молим се? На кого се молиш ти?
I - Не се моля на някого - отвърна тя, без да отваря очи. р Моля се с някого.
[ Тони се опита да я изчака да продължи, но това беше ресвойствено за него.
I - И с кого се молиш? - попита накрая.
I р С теб! - Лицето на жената се разтегли в усмивка. Ут-ршшата светлина смекчаваше бръчките й. - Моля се с теб. I - Но аз не се моля - възрази той и поклати глава, сякаш ?* можеше да го види.
Тя отново се усмихна, но не каза нищо.
I Останаха да седят така още почти час. През това време вй мислено поставяше тревогите и страховете си във въоб-Вйжаеми лодчици, които пускаше да плават надолу по повечето, което течеше недалеч от мястото, на което се намираха. Беше научил тази техника в курса по управление на иева, на който съдът му беше наложил да се запише. Една |Ь една лодчиците се губеха от погледа му, всяка отнасяйки |о малко от бремето му, докато от него не остана нищо и fuii продължи да седи с индианката напълно спокоен, вдиш-Ципки от бистрия въздух. Не можеше да си го обясни, но 11ИЮВ0 се чувстваше… в безопасност.