Гони отново се почувства неудобно, сякаш жената го f’fiiie разголила.
I - Ъм, благодаря ти, Бабо - смотолеви той и се опита да III «мисли друга тема на разговор, някоя по-безопасна. - Като ■ниоворихме за храна, в моето състояние… нали знаеш, в ■ома съм… нужно ли е да се храня?
I Отговорът й беше бърз и директен:
Е - Не. В болницата те поддържат със системи. Но не така fit представям аз доброто хранене. - Баба остави купата си ft I е наведе напред на табуретката си, привличайки внима-шсто на Тони. - Чуй ме, Антъни. Ти умираш.
[ Да, знам това, Исус ми каза, че всички ние…
I Не, Антъни, не става въпрос за това. Лежиш в интен-■Ивното отделение на университетската болница и набли-■ti ма моментът, когато ще настъпи физическата ти смърт. \ мираш.
Той се облегна назад и се опита да асимилира думите й. ■ -• Затова ли съм тук? Защото умирам? Всеки ли минава ■рп това, каквото и да представлява тази… тази намеса? Ьииоа впрочем е нейната цел? Спасяването на душата ми? • Топи почувства как косъмчетата по врата му настръхнаха, ■^дразнението му бързо нарастваше и кръвта нахлуваше 11 нивата му. - Ако вие, особняци такива, действително сте Врг, тогава защо не сторите нещо? Защо просто не ме из-■ркунате? Защо не изпратите някой свещеник горе в болни-Цшл, за да се помоли да не умирам?
I-Антъни… - опита се тя да му каже нещо, но той вече Н Реше изправил.
- Аз умирам, а вие седите тук и бездействате. Може да не съм кой знае какъв праведник, съгласен съм, че пропилях живота си, но нищо ли не означавам за вас? Нищо ли не струвам? Ако не поради друга причина, сторете нещо заради майка ми, нали тя ме обичаше и беше праведна, вярваща жена. Не е ли това достатъчно? Защо съм тук? - Гласът му се повишаваше все повече, а раздразнението му започна да избива през пролуките на страховете му. Имаше отчаяната нужда да направи нещо, за да възвърне самообладанието си. - Защо ме доведохте тук? За да ми кажете в лицето що за безполезен боклук съм? Така ли?
Той излезе навън в мрака на ранната вечер и със стиснати юмруци закрачи нервно пред вратата, смътен силует на трептящата светлина, идваща от огъня вътре. В един момент се спря, обърна се и влезе отново, очевидно взел някакво решение.
Баба седеше на същото място и просто го наблюдаваше със своите невероятни очи. По-малко от час след първия емоционален изблик той почувства как в него започва да се пропуква втори бент и със сетните сили, които му бяха останали, се опита да удържи напиращата стихия. Знаеше, че няма да успее. Знаеше, че трябва да бяга, за да се спаси, но краката му бяха като заковани за пода, а думите започнаха да се леят от устата му с прииждащите емоции. Губеше контрол. Изведнъж се усети как крещи и размахва ръце, хванат във водовъртежа на яростта и отчаянието.
- Какво точно искате от мен? Да изповядам греховете си? Да поканя Исус в живота си? Не е ли малко късно вече за това? Та Той вече е намерил начин да се озове в центъра на цялата каша, която съм забъркал. Не виждате ли колко се срамувам от себе си? Не виждате ли? Ненавиждам себе си. Какво трябва да мисля? Какво трябва да правя сега? Надявах се… - В този момент той рухна вътрешно, едно прозрение сякаш се взриви в съзнанието му и ударната вълна го помете. Дързостта на това прозрение го накара отново да падне на колене. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето му и той го закри с длани. - Не разбирате ли? Надявах се… - И тогава го изрече, произнесе на глас онази своя убеденост, която бе поддържал през целия си живот, убеденост толкова дълбока, че бе престанала да бъде осъзната чак до този момент: - Надявах се… че смъртта е краят.
- Той хлипаше и думите трудно намираха пътя си навън.
- Как по друг начин бих могъл да се освободя от бремето на всичко, което съм сторил? Как бих могъл да избягам от себе си? Ако това, което казвате, е истина, за мен няма надежда. Не разбирате ли? Ако смъртта не е краят, за мен няма надежда!
6.
Ч ‘
РАЗГОВОРИ КРАЙ ОГНИЩЕТО
Онова, което иска да дари светлина, трябва да изтърпи горенето.
ВИКТОР фРАНКЪЛ
Тони се събуди отново в къщурката на Баба. Седна в постелята. Навън беше напълно тъмно, а нощният хлад, който полъхваше между окачените на входа одеяла, го караше да потръпва. Две фигури седяха близо една до друга край откритото огнище. Бяха Исус и Баба, които разговаряха тихо за някаква оградна стена, която била значително повредена по време на нощните трусове. Когато видяха, че г буден, те повишиха глас, за да го включат в разговора си.
- Добре дошъл отново, Тони - обърна се към него Исус.