Перин подкара Стъпко през редицата на Крилатата гвардия, обратно към потъналите в сянка дървеса. Не бежешком, но и без да се мае — бърз тръс през високите лесове, с ръце здраво стиснали юздите и с очи, вече претърсващи сиво-кафявия сумрак за Грейди. Илиас безмълвно го последва на сивия си кон. Перин беше сигурен, че у него не е останало място и за трошица страх повече, но мълчанието на Илиас само укрепи увереността му. Старецът намираше изход от всяко препятствие. Мълчанието му говореше гръмко за непреодолими планини. Но трябваше да има и изход. Щом стигнаха до гладката скална издатина, Перин подкара Стъпко напред-назад през косите лъчи на слънцето около рухналите дървета и между оцелелите. Не можеше да спре. Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да има начин. Умът му се мяташе като плъх в капан.
Илиас слезе от коня, клекна и намръщено загледа прерязания камък, без да обръща внимание на коня си, който дърпаше юздите да избяга. До камъка, дебелият ствол на един бор, издигал се доскоро на цели петдесет стъпки, се беше опрял с единия си край на пръсналите се останки от прерязания си пън, толкова висок, че човек можеше да мине прав под ствола. Ярките слънчеви лъчи, пробили през короните на дърветата наоколо, сякаш правеха почти черна сянката около белязаната от дирите скала, но това не го притесни повече от Перин. Носът му се сбръчка от миризмата на сяра, която още се носеше във въздуха.
— Усетих тая миризма, докато идвах насам. Предполагам, че си го забелязал, ако не си имал други неща в ума си. Голяма глутница. По-голяма от всичко, което съм виждал или чувал.
— Така каза и Масури — отвърна разсеяно Перин. Какво толкова задържаше Грейди? Колко ли хора имаше в Ебу Дар? Нали такава беше големината и на лагера на Шайдо. — Каза, че е изучавала седем глутници, но тази не е срещала досега.
— Седем? — промърмори изненадано Илиас. — Дори една Айез Седай трябва да е била доста път, за да срещне чак толкова. Повечето приказки за Черни хрътки са просто от хора, наплашени от тъмното. — Той отново се намръщи над дирите, пресичащи гладкия камък, поклати глава и в гласа му се прокрадна тъга. — Някога те са били вълци. Поне душите на вълци, хванати и извратени от Сянката. Това е ядката, използвана за направата на Черните хрътки, или Братята на сянката. Мисля, че точно затова вълците трябва да ги има в Последната. Или може би Черните хрътки са направени, защото вълците ще са там, за да се бият с тях. Пред Шарката дантелата на Совара понякога прилича на тънък конец. Все едно, било е отдавна, по време на Тролокските войни, доколкото мога да преценя, и на Войната на Сянката преди това. Дълга памет имат вълците. Това, което знае един вълк, всъщност не се забравя, докато остават други живи вълци. Те обаче избягват да говорят за Черните хрътки и избягват и тях също така. Сто вълка могат да загинат, опитвайки се да убият един Брат на сянката. По-лошото е, че ако се провалят, Черната хрътка може да изяде душите на онези, които още не са съвсем умрели, и след около година ще се появи нова глутница Братя на сянката, които вече не помнят, че са били вълци. Дано наистина не го помнят, впрочем.
Перин дръпна юздите, макар да го сърбеше да продължи да се движи. Вълчето име за Черните хрътки им придаде още повече чернилка.
— Могат ли да изядат и човешка душа, Илиас? Да речем на човек, който говори с вълци?
Илиас сви рамене. Доколкото знаеха двамата, едва шепа хора го можеха. Отговорът на такъв въпрос можеше да дойде едва на ръба на смъртта. По-важното в момента беше, че ако тези твари наистина някога са били вълци, трябваше да притежават достатъчно разум, за да могат да донасят какво са намерили. Това Масури го беше намекнала. Глупост бе да се надява човек, че няма да е така. Но кога щяха да го сторят? Колко време му оставаше да освободи Файле?
Чу се тропот на копита от приближаващи се ездачи и той набързо обясни на Илиас, че Черните хрътки са обиколили лагера и че ще известят за него на оногова, комуто известяват.