Най-сетне, макар и с неохота, тя погледна избавителя си. Беше го познала по гласа. Стоеше надалече от нея, гледаше я много спокойно, без никакъв жест, с който да покаже съчувствие. Мислеше, че ще изпищи, ако и той посегне да я докосне. Нова нелепост, след като я беше избавил, но си беше факт. Ролан беше само с една педя по-нисък от Надрик и едър почти колкото него, а тя имаше достатъчно причини да иска и него да намушка. Не беше Шайдо, а един от „Лишените от братя“, Мера’дин, мъже изоставили своите кланове, защото не бяха пожелали да тръгнат след Ранд ал-Тор, и точно той беше този, който я направи гай-шайн. Вярно, предпазил я беше да не умре от студ в нощта, след като бе пленена, като я загърна в своето палто, но тя можеше да мине и без този „жест“ със загръщането, ако не бяха я съблекли до голо най-напред. Когато ставаш гай-шайн, най-напред те събличат, ала това не беше причина да му го прости някога.
— Благодаря — много кисело промълви тя.
— Не ти искам благодарностите — кротко отвърна той. — И не ме гледай, сякаш искаш да ме ухапеш, само защото не можа да ухапеш Надрик.
Успя да се сдържи да не му се озъби — едва; и да беше искала, точно в този момент раболепието не можеше да го докара — а после му обърна гръб и закрачи към улицата. Е, поне се опита да закрачи. Краката й все още толкова трепереха, че по-скоро залиташе. Подминаващите гай-шайн я поглеждаха съвсем бегло и продължаваха да се тътрят по улицата с пълни и празни ведра. Малцина от пленниците бяха готови да се отзоват на чуждите неприятности. Стигаха си им техните.
Стигна до коша с пране и въздъхна. Беше се катурнал на една страна и белите копринени блузи и тъмните копринени поли се бяха пръснали по осаждените каменни плочи. Добре поне, че не бяха изпотъпкани. Всеки, тръгнал да мъкне вода през целия ден, можеше да бъде извинен, че не е свърнал встрани при толкова многото дрипи, разхвърляни наоколо от хората на Малдън, превърнати в гай-шайн. Щеше поне да се опита да им прости. Файле изправи коша и започна да прибира дрехите, като ги изтупваше от пръстта и пепелта и се стараеше да не ги оцапа още повече. За разлика от Сомерин, Севанна се беше пристрастила към коприната. Нищо друго не носеше. С коприните си се гордееше също както с накитите си, и страшно много държеше и на двете. Нямаше да е доволна, ако някоя от тези дрехи й се върнеше непочистена.
Когато прибра и последната блуза, Ролан се приближи до нея и надигна коша с една ръка. Замалко да му се сопне — благодаря, сама мога да си го нося! — но преглътна думите си. Мозъкът бе единственото истинско оръжие, с което разполагаше, и трябваше да го използва, а не да позволява на яда си да я завладее. Ролан не се беше озовал тук случайно. Твърде често го беше виждала, откакто я плениха, прекалено често, за да го наречеш случайност. Беше я следил. Какво каза той на Надрик? Че не я отстъпил на Севанна, нито е предлагал да я изтъргува. Въпреки че тъкмо той я бе пленил, според нея той не одобряваше взимането на влагоземци за гай-шайн — с повечето Лишени от братя беше така, — но в същото време явно държеше на правата си над нея.
Сигурна беше, че няма причина да се опасява, че може да се опита да я насили. Ролан бе имал възможност за това, когато я държеше гола и вързана, а тогава гледаше на нея не като на жена, а като на колец от ограда. Може би просто не обичаше жените по този начин. Тъй или иначе, сред Шайдо Лишените от братя бяха точно толкова чужди, колкото и влагоземците. Шайдо не им вярваха, а пък самите Мера’дин приличаха на хора, стиснали носовете си, сякаш приемаха това, което според тях бе по-малкото зло, за да не се примирят с по-голямото, но сякаш също така вече не бяха сигурни кое е по-малкото. Ако успееше да се сприятели с този човек, може би щеше да й помогне. Не в бягството, разбира се — това щеше да е прекалено — но… А дали щеше? Единственият начин да разбере беше да опита.
— Благодаря — повтори тя и този път успя да докара усмивка на устните си. За нейна изненада, той отвърна на усмивката и. Съвсем бегло, почти незабележимо — айилците не показваха чувствата си. Докато им свикнеш, лицата им все едно че бяха от камък.
Повървяха няколко крачки един до друг мълчаливо: той понесъл коша с една ръка, тя — вдигнала полите на белия си халат. Все едно че се разхождат. Стига да замижиш. Някои от подминаващите гай-шайн ги поглеждаха слисани, но пък те винаги бързаха да сведат очи към земята. Не можеше да измисли как да започне — току-виж си помислил, че флиртува; можеше пък и да харесва жените в края на краищата — но той й спести затруднението.