— Наблюдавам те — заговори той. — Силна си и си пламенна, и не се страхуваш, струва ми се. Повечето влагоземци ще се побъркат от страх. Вилнеят, докато не ги накажат, а после реват и треперят от страх. Мисля, че си жена с много джи.
— Страх ме е — отвърна тя. — Просто се старая да не го показвам. Плачът никога не помага. — Повечето мъже го вярваха. Сълзите можеха да пречат, ако им позволиш, но няколко отронени нощем сълзи помагаха да преживееш другия ден.
— Има време за плач и време за смях. Бих искал да те видя засмяна.
И тя се засмя — сухо и тъжно.
— Нямам много поводи за смях, докато нося бялото, Ролан. — Погледна го с крайчеца на окото си. Дали не бързаше много? Но той само кимна.
— Все пак бих искал да го видя. Усмивките отиват на лицето ти. Смехът още повече ще ти отива. Аз жена нямам, но мога понякога да накарам една жена да се разсмее. Чувам, че имаш съпруг?
Изненадана, Файле заплете крака и се хвана за рамото му да не падне. Дръпна ръката си бързо и го изгледа изпод ръба на качулката. Беше се спрял, докато тя се окопити, и щом тръгна, също закрачи с нея. Лицето му изразяваше само сдържано любопитство. Надрик бе изключение — според айилските нрави жената канеше, когато някой мъж е привлякъл интереса й. Единият начин бе като й направи подаръци. Да я разсмее беше другият. Не харесвал жени — друг път.
— Наистина имам съпруг, Ролан, и много го обичам. Много. Нямам търпение да се върна при него.
— Това, което става с теб, докато си гай-шайн, не може да ти се вмени във вина, когато свалиш бялото — кротко каза той, — но вие влагоземците сигурно не го приемате така. Все пак човек може да е доста самотен, докато е гай-шайн. Бихме могли да си говорим понякога.
Искаше да я види засмяна, а тя не знаеше да се смее ли, или да плаче. Заявяваше й, че не мисли да се отказва от опитите си да привлече интереса й. Айилките ценяха мъжката настойчивост. Все пак, ако Чиад и Баин не пожелаеха или не можеха да й помогнат повече от това да стигне до гората, то единствената й надежда оставаше Ролан. Смяташе, че ще може да го убеди след време. Разбира се; плахите сърца никога не успяват! Тук го презираха като прокуден, бяха го приели само защото Шайдо се нуждаеха от копието му. Но за да му го поиска, трябваше да му предложи мотив.
— Ще ми бъде приятно — отвърна предпазливо Файле. Без малко флирт нямаше да мине, но пък току-що бе казала колко си обича съпруга, не можеше изведнъж да ококори очи и да й секне дъхът. Не че имаше намерение да стига толкова далече — все пак не беше доманка! — но почти дотам: сигурно щеше да се наложи. Засега обаче нямаше да е излишно да му напомни, че Севанна е отнела „правото“ му. — Само че сега си имам работа и се съмнявам, че Севанна ще остане доволна, ако разбере, че си приказвам с теб.
Ролан кимна отново и Файле въздъхна. Сигурно знаеше как да разсмее една жена, но не говореше много. Доста работа щеше да й се отвори, ако решеше да измъкне от него нещо повече от шеги, които не разбира. Макар и с помощта на Чиад и Баин, за нея айилският хумор си оставаше непонятен.
Стигнали бяха до широкия площад пред укреплението в северния край на града — висока грамада от сиви каменни стени, неопазили обитателите им по-добре от градските стени. Файле май беше видяла веднъж дамата, която беше владяла Малдън и всичко останало на двайсет мили околовръст, чаровна и достолепна вдовица на средна възраст, да мъкне вода сред тълпите от гай-шайн. Покритият с каменни плочи площад беше пълен с носещи ведра, облечени в бяло мъже и жени. Онова, което приличаше на част от външната крепостна стена в източния край, всъщност беше стената на огромна щерна, сива и висока трийсет стъпки, захранвана от акведукт. На всяка от четирите помпи напираха мишци по двама мъже и от металните гърла на помпите шуртеше вода, която пълнеше ведрата, и плискаше по каменните плочи много повече, отколкото щяха да допуснат, ако Ролан се озовеше наблизо. Файле беше обмисляла да избяга, като изпълзи през тунела на акведукта, но нямаше с какво да се опазят сухи и щяха да излязат при входа му толкова подгизнали, че най-вероятно щяха да измръзнат до смърт преди да са изминали повече от миля-две през снега.
В града имаше още две места, откъдето можеше да се взима вода, и двете захранвани с подземни каменни водопроводи, но тук, в подножието на стената на щерната, беше поставена дълга маса от черно дърво с крака с форма на лъвски лапи. Трябваше да е била маса за пирове, беше инкрустирана със слонова кост, но инкрустациите бяха изтръгнати и сега отгоре й бяха поставени няколко дървени корита. До масата стояха две дървени ведра, а в единия край върху огъня, стъкмен от потрошени столове, димеше бронзово котле. Файле се съмняваше, че Севанна кара своите гай-шайн да перат в града, за да им спести мъкненето на вода до шатрите, но каквато и да беше причината, беше благодарна за това. Един кош с пране беше по-лек от пълните с вода ведра. Знаеше го от личен опит. Кошниците при масата бяха две, но работеше само една жена със златно коланче и нашийник, ръкавите на белия й халат бяха запретнати и дългата й черна коса беше стегната с бяла кърпа, за да не пада в коритото.