Като ги видя, Алиандре се изправи и почна да бърше голите си ръце в халата. Алиандре Марита Кигарин, кралица на Геалдан, Благословена от Светлината, Закрилница на Стената на Гарън и още десетина титли, беше доскоро елегантна, сдържана жена, уравновесена и достолепна. Алиандре като гай-шайн все още беше хубава, но изтормозената физиономия не слизаше от лицето й. С мокрите петна по дрехите и сбръчканата от постоянното топене във водата кожа на ръцете можеше да мине за хубава перачка. Изгледа как Ролан постави коша и се усмихна на Файле преди да си тръгне, изгледа как Файле отвърна на усмивката му и вдигна въпросително вежда.
— Този е дето ме плени — рече Файле и заизважда на масата дрехите за пране. Дори тук, само сред гай-шайн, беше по-добре да говориш, докато работиш. — От Лишените от братя е и според мен не одобрява това, че правят влагоземци гай-шайн. Смятам, че може да ни помогне.
— Разбирам — каза Алиандре и деликатно изтупа халата на Файле на гърба.
Файле се намръщи и погледна през рамо. Сепна се, като видя пръстта и пепелта от раменете надолу; после се изчерви.
— Паднах. — Не можеше да каже на Алиандре как се бе опитал да я насили Надрик. Не можеше да го каже на никого. — Ролан предложи да ми поноси коша.
Алиандре сви рамене.
— Ако ми помогнеш да избягам, бих му пристанала. Или не бих. Както иска. Не е много хубав, но няма и да боли, а мъжът ми, ако имах такъв, никога нямаше да разбере. Ако има капка ум, ще се радва, че съм се върнала жива и здрава, и няма да задава въпроси, чиито отговори не иска да чуе.
Стиснала една от копринените блузи, Файле изскърца със зъби. Покрай Перин Алиандре беше нейна васална дама и се придържаше към това съвсем чинно, що се отнасяше до изпълняване на заповеди, но отношенията им се бяха пообтегнали. Бяха се разбрали, че ако искат да оцелеят, трябва да се стараят да мислят, че са слугини, да бъдат слугини, но това означаваше, че всяка от двете гледа как другата прикляква и припка да свърши каквото й кажат. Когато решеше Севанна, наказанията се изпълняваха от най-близката гай-шайн подръка и веднъж на Файле бяха наредили да набие с пръчки Алиандре. Не стига това, ами и на Алиандре бяха заповядали на два пъти да й върне това благодеяние. Неизпълнението означаваше да изпиташ същото наказание на гърба си, а да го навлечеш на другата жена беше два пъти по-тежко. Човек трудно можеше да го преглътне, след като два пъти е карал господарката си да рита и да пищи.
Изведнъж се усети, че мачка блузата. Пусна я и я огледа притеснено. Май не беше успяла да втрие пепелта. За миг изпита облекчение, а после се подразни, че го е изпитала. Най-дразнещото беше, че облекчението не си отиде.
— Арела и Ласайл избягаха преди три дни — тихо каза тя, докато я плакнеше. — Вече би трябвало да са далече. Мейгдин къде е?
Алиандре се намръщи притеснено.
— Опитва се да се вмъкне в шатрата на Терава. Терава ни подмина с няколко Мъдри и както чухме, май бяха тръгнали за среща със Севанна. Мейгдин ми тикна коша си и ми каза, че ще пробва. Мисля… Мисля, че се е отчаяла и започна много да рискува — добави с нотка на безнадеждност. — Трябваше да се е върнала вече.
Файле вдиша дълбоко и бавно издиша. Всички вече се отчайваха. Бяха събрали припаси за бягството си — ножове и храна, ботуши и мъжки клинове, и палта, които им прилягаха горе-долу, всичко това беше скътано грижливо по фургони; белите халати щяха да служат за одеяла и като наметала, да ги крият в снега — но сега шансът да използват цялата тази подготовка не изглеждаше по-близък, отколкото в деня, в който ги плениха. Само две недели. Двайсет и два дни, по-точно. Не беше чак толкова много, че да промени нещо, но преструвките им, че са покорни слуги, ги променяха въпреки цялата им съпротива. Само две недели, а ето, че рипваха да изпълнят всяка заповед, кахъряха се за наказания и дали Севанна щяла да остане доволна от тях. Най-лошото беше, че се виждаха как правят всичко това, съзнаваха, че някаква част от тях се огъва като глина, въпреки волята им. Засега се самоубеждаваха, че го правят само за да избегнат подозренията, докато избягат, но с всеки ден реакциите им ставаха все по-автоматизирани. Колко ли още им оставаше, докато бягството се превърне в блед сън, сънуван в нощта след цял ден на съвършена гай-шайн, и в мисъл, както и в дело? Никоя до този момент не смееше гласно да зададе този въпрос и Файле знаеше, че тя самата се мъчи дори да не си го помисля, но въпросът винаги си стоеше там, в крайчеца на съзнанието й. В известен смисъл тя дори се боеше да не си отиде. Отидеше ли си, дали щеше вече да е намерил отговора си?