Изпищя обаче момичето, преди Елейн да е направила три крачки — ужасен вой, който някой сякаш изтръгна от гърлото й. Наметалото се завихри, щом Елейн се обърна рязко, прегърнала Верния извор и изпълнена с щедростта на вливащия се в нея сайдар. Елси стоеше на вълнената пътека, изпъната по светлокафявите плочки, вторачена в отсрещния край на широкия коридор и с ръце на устата. Коридорът там се пресичаше с друг, но не се виждаше жива душа.
— Какво има, Елси? — строго попита Елейн. Държеше няколко готови да се оформят сплита, от най-простичката мрежа от Въздух, до огненото кълбо, което можеше да срине половината стени пред нея, и в сегашното й настроение й се искаше да използва някой от тях, да удари някого със Силата. Настроенията й напоследък бяха доста нестабилни, меко казано.
Момичето плахо я погледна и ако доскоро очите му бяха ококорени, сега направо се бяха изцъклили. Ръцете й останаха притиснати на устата, сякаш да предотвратят поредния писък. Тъмнокоса и тъмноока, висока и едрогърда, в сиво-синята ливрея на Дома Материн, тя всъщност не беше момиче — Елси сигурно беше с четири-пет години по-голяма от Елейн, — но се държеше съвсем детински и човек не можеше да мисли другояче за нея.
— Какво има, Елси? И не ми казвай, че не е било нищо. Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Момичето потръпна.
— Видях — промълви то плахо. Това, че не удостои Елейн с титлата, ясно показваше колко е уплашена. — Лейди Нелеин, бабата на лорд Едмън. Умря още като бях малка, но помня, че и самият лорд Едмън стъпваше на пръсти около нея, за да не я ядоса, а слугините подскачаха, щом ги погледнеше, пък и другите дами, които гостуваха, и лордовете също. Всички се бояха от нея. Беше точно ей там, пред мен, и така ми се намръщи, че… — Замълча и се изчерви от смеха на Елейн.
Беше по-скоро смях на облекчение, отколкото нещо друго. Черната Аджа все пак не я беше проследила до имението на лорд Едмън. Нямаше платени убийци, стиснали ножове, нито пък верни на Елайда Сестри, дебнещи да я пъхнат в някой чувал и да я върнат в Тар Валон. Понякога ги сънуваше всички тези неща, сънуваше ги в същия онзи кошмарен сън. Освободи сайдар с неохота, както винаги, с жал заради изцеждащата се от нея радост и пълнота на живота. Материн я поддържаше, но на Едмън можеше и да му докривее, ако сринеше половината му дом.
— Мъртвите не могат да сторят нищо лошо на живите, Елен — каза й тя кротко. Толкова по-кротко след като се беше изсмяла, да не говорим за кратковременното й желание да скъса ушите на тази глупачка. — Те не са вече от този свят и не могат да докоснат нищо в него, в това число и нас. — Момичето кимна и приклекна в поредния реверанс, но от ококорените му очи и треперещите устнички личеше, че не е съвсем убедена. Елейн обаче нямаше време за глезотии. — Доведи хората за сандъците, Елси — строго се разпореди тя. — И престани да се безпокоиш от духове. — Нов реверанс и момичето хукна, явно ужасено да не би лейди Нелеин да изскочи от облицованите с дърво стени. Духове! Глупачка!
Материн беше старо имение. Стъпалата, водещи към преддверието, бяха широки и с мраморни перила. Самото преддверие представляваше просторен салон със сиви и сини плочки и със светилници с огледала, висящи на вериги от високия двайсет стъпки таван. Нямаше много позлата и инкрустации, но покрай стените бяха подредени масивни, изкусно резбовани скринове и бюфети, а на една от тях висяха два големи гоблена. Единият изобразяваше мъже на коне, ловуващи леопарди, доста рисковано занимание, а на другия жени от Дома Материн поднасяха меч на кралицата на Андор, събитие, с което родът Материн се гордееше много, независимо дали се бе случило някога, или не.
Авиенда вече беше долу, крачеше нервно напред-назад и като я видя, Елейн въздъхна. Щяха да спят в една стая, но с това щеше да се намекне, че Материн не могат да осигурят подходящи условия за две знатни особи, а Авиенда така и не можеше да разбере, че колкото по-малък е родът, толкова гордостта е по-голяма. Често по-малките Домове си я имаха в по-голямо изобилие. Гордостта като такава поне трябваше да разбере, след като самата тя едва ли не сияеше от свирепа гордост и сила. С изправена снага и по-висока и от Елейн, с наметнатия над бялата блуза дебел тъмен шал и сгънатата сива забрадка, стегнала отзад дългата й рижа коса, Авиенда беше самата картинка на Мъдра, въпреки че беше само с една година по-голяма от Елейн. Мъдрите, способни да преливат, често изглеждаха по-млади, отколкото бяха, и Авиенда също притежаваше това достойнство. Поне в този момент го притежаваше, нищо, че двечките се кикотеха често, щом останеха насаме. Разбира се, оскъдните й накити се свеждаха до дългата сребърна кандорска огърлица, една кехлибарена брошка с форма на костенурка и широката костена гривна, а Мъдрите винаги бяха отрупани с гердани и гривни, но Авиенда все още не беше Мъдра, а само чирачка. Елейн никога не мислеше за нея като за „само еди-какво си“, ала това все пак създаваше проблеми понякога. Понякога си мислеше, че Мъдрите и нея я смятат за нещо като чирачка, или ученичка поне. Глупава мисъл естествено, но понякога…