— Разправяла съм ти за пръстените в Руйдийн — бавно заговори тя й Елейн кимна нетърпеливо. Всяка жена, пожелала да стане Мъдра, биваше изпращана през един тер-ангреал преди да започне обучението си. Беше нещо като тер-ангреала, използван за изпитание на новачките, издигани до Посветени в Бялата кула, само дето в този жената виждаше целия си живот. По-точно — всичките си възможни животи, всяко взето по различен начин решение, едно безкрайно разгръщащо се ветрило от животи, зависещи от всеки твой избор. — Никой не може да запомни всичко това, Елейн, само късчета и трошици. Знаех, че ще обикна Ранд ал-Тор… — още се чувстваше неловко понякога, когато казваше цялото му име пред други хора, — и че ще намеря сестро-жени. За повечето неща ти остават много смътни впечатления. Нотка на предупреждение понякога. Мисля, че ако сега отидем при него, ще се случи нещо много лошо. Може би някоя от нас ще умре, а може би и двете, каквото и да твърди Мин. — Това, че изрече името на Мин, без да се запъне, беше белег за тревогата й. Не познаваше много добре Мин и обикновено я наричаше официално. Мин Фаршоу. — Може би ще загинем. Или нещо друго ще се случи. Не зная със сигурност — може би всички ще оцелеем и ще седим край огъня, след като го намерим — но нещо ме предупреждава тук, в главата ми.
Елейн отвори уста, ядосана. После я затвори, ядът се изцеди от нея като вода в суха яма и раменете й се отпуснаха. Предчувствието на Авиенда може би беше вярно или не беше, но беше факт, че аргументите й са добри от самото начало. Поемане на огромен риск от невежество, и това поемане можеше да донесе гибел. Маякът бе засиял още по-силно. И той беше там, точно където бе маякът. Връзката не й го казваше изрично, не и от толкова далече, но тя го знаеше. И знаеше също, че е длъжна да го остави сам да се погрижи за себе си, докато тя се погрижи за Андор.
— Нямам какво да те уча как да си Мъдра, Авиенда — тихо каза тя. — Ти вече си много по-мъдра от мен. Да не говорим, че си по-храбра и хладнокръвна. Връщаме се в Кемлин.
Авиенда леко се поизчерви от похвалата — понякога можеше да бъде и чувствителна, — но без да губи време, отвори Портала, въртяща се гледка към една конюшня в Кралския дворец, която се ушири до широк зев във въздуха, през който снегът от ливадата се заизсипва върху добре пометените каменни плочи, сякаш тристата мили разстояние нямаха никакво значение. Усетът за Биргит някъде в двореца оживя в главата й. Биргит имаше главоболие и киселини в стомаха, нещо обичайно напоследък, но тези болежки напълно съвпадаха с настроението на Елейн.
„Трябва да го оставя да се погрижи за себе си“ — помисли тя, докато преминаваше. Светлина, колко често го помисляше? Все едно. Ранд бе обичта на сърцето й и радостта на живота й, но Андор беше нейният дълг.
Глава 11
Разговор за дългове
Порталът бе разположен така, че Елейн сякаш излезе от дупка в стената срещу улицата на квадратен площад, обезопасен с пълни с пясък бурета, поставени върху каменната настилка. Колкото и да беше странно, не можеше да усети нито една жена да прелива в палата, въпреки че бе приютил над сто и петдесет, притежаващи дарбата. Някои от тях, разбира се, щяха да са на пост по външните крепостни стени, твърде далече, за да долови нещо по-слабо от свързан кръг, а други щяха вече да са извън града, ала почти винаги по някоя в двореца използваше сайдар, било за да принуди някоя от пленените сул-дам да признае, че наистина може да вижда сплитовете на Единствената сила, или просто за да оглади гънките на шала си, без да нагрява ютията. Но не и тази заран. Арогантността на Ветроловките почти не отстъпваше на най-високомерните Айез Седай, но дори и тя, изглежда, бе потисната от онова, което сигурно усещаха. Елейн си помисли, че ако се качи до някой от високите прозорци, направо ще види сплитовете от онзи могъщ маяк, на стотици левги разстояние от тях. Чувстваше се като мравчица, току-що осъзнала какво са планините, като мравка, сравнила Гръбнака на света с хълмовете, към които винаги досега се е отнасяла с благоговеен трепет. Да, дори Ветроловките сигурно се чувстваха нищожни пред лицето на това.
На източната страна на двореца, срещу северните и южните конюшни от чисто бял камък, беше Конюшнята на кралицата с личните коне и впрягове на владетелката, но Елейн се колебаеше да я използва преди Лъвският трон да й бъде официално признат. Стъпалата, водещи към трона, бяха деликатни като дворцов танц, и макар танцът понякога да заприличваше на кръчмарска свада, все пак човек трябваше да направи стъпките си прецизно и с изящество, за да осъществи целта си. Претенциите за привилегии преди да е призната короната често бяха лишавали жени от шанса да управляват. Освен това Конюшнята на кралицата беше сравнително малка и не можеше да се използва за друго. Тук хората, които трябваше да се пазят от Портала, бяха доста по-малко. Всъщност застланият с камък двор беше пуст, като се изключеше конярят в червеното палто, но той се обърна да извика вътре и през вратата се изсипаха още десетина души, докато тя извеждаше Огнено сърце от обозначения площад. В края на краищата можеше да се върне със свита от могъщи лордове и дами, или навярно просто се надяваха, че ще стане така.