Нещата стояха достатъчно зле с това, че имаше три явни съпернички, ала сега Неан и Еления се бяха съюзили зад Аримила Марн, представете си, тази с най-малкото шансове за успех от трите, а това означаваше, че разполага с два Дома — два достатъчно големи Дома, за да не се съобразиш с тях; Материн и другите осемнайсет бяха твърде малки — нейния Траканд и Таравин на Диелин, срещу шест. О, Диелин твърдеше много настойчиво, че Каранд, Целан и Реншар ще застанат зад Елейн, а освен тях и Норвелин, Пендар и Тремейн, но първите три искаха да видят на трона Диелин, докато другите три като че ли бяха потънали в зимен сън. Диелин обаче беше твърда в своята лоялност и неуморно се трудеше в полза на Елейн. Беше настоятелна в убежденията си, че някои от Домовете, които засега си мълчаха, могат да бъдат убедени да подкрепят Елейн. Разбира се, самата Елейн не можеше да се обърне към тях с молба за подкрепа, но Диелин можеше. А положението ставаше вече отчаяно. Шест Дома, подкрепящи Аримила, и само глупак щеше да си въобрази, че не е протегнала пипала към други. А някои можеха да минат на нейна страна само защото вече разполагаше с шест.
Въпреки че Касейл и нейните гвардейки бяха напуснали двора, Елейн и останалите трябваше да си пробият път по каменната настилка през цяла тълпа. Мъжете от Материн най-после бяха слезли от конете си, но още се мотаеха, изпускаха си алебардите, навеждаха се да ги вдигнат и пак ги изпускаха, опитваха се да разтоварят товарния си кон направо тук, насред двора на конюшнята. Едно от голобрадите момчета гонеше някакво пиле, отскубнало се от връвта, което щъкаше между краката на конете, а един от сбръчканите старци подвикваше окуражително, но дали на момчето, или на пилето — не беше ясно. Стар знаменосец с обрулено лице и с останал на темето му само един бял кичур, се мъчеше да наложи ред с помощта на един съвсем малко по-млад от него гвардеец — й двамата най-вероятно се бяха върнали на служба след пенсиониране, като мнозина напоследък, но друго от момчетата, изглежда, се канеше да подкара рунтавия си кон в самия дворец, и Биргит трябваше да му нареди да се дръпне, за да може Елейн да влезе. Младежът, с покрити с мъх бузи, зяпна Биргит толкова ококорено, колкото беше гледал двореца. Тя определено беше по-живописна в униформата си от щерката-наследница в роклята си за езда, пък и той вече бе виждал щерката-наследница. Расория го плесна по врата, отпрати го към знаменосеца и поклати глава.
— Да ме изгори дано, ако знам какво да правя с тях — изръмжа Биргит, докато една слугиня в червено-бяла ливрея поемаше наметалото и ръкавиците на Елейн в малкия входен салон. Малък според мерките на Кралския дворец. С позлатените си светилници на стойки, мятащи треперливата си светлина между тесните бели колони, салонът беше един път и половина по-голям от централния салон на Материн, макар че таванът не беше толкова висок. Друга слугиня с Белия лъв, извезан на лявата гръд на роклята й, момиче, което едва ли беше по-голямо от момчето, опитало се да вкара вътре коня си, поднесе сребърен поднос с високи бокали, от които димеше греяно вино, но навъсените погледи на Авиенда и Биргит го накараха да се отдръпне боязливо. — Проклетите хлапета заспиват, като ги поставиш на пост — продължи Биргит и се намръщи на отдръпващото се слугинче. — Старците стоят будни, но половината от тях не могат да запомнят какво скапано се очаква от тях да направят, ако някой се опита да се прехвърли през проклетата стена, а другата половина, взети заедно, не могат да надвият и едно куче.
— Те не са тук, за да се бият — напомни Елейн, щом тръгнаха по коридора със сините плочки, със светилници с огледала по стените и високи резбовани скринове. Биргит и Авиенда вървяха от двете й страни, а гвардейките на няколко крачки пред и зад тях. „Светлина — помисли тя, — та аз нямаше да мога да понеса виното!“ Главата й пулсираше в ритъм с главата на Биргит и тя пипна слепоочието си и се зачуди дали да не нареди на Стражника си да иде и да си намери Цяр моментално.