— О, недей така, Кареане — намеси се Сарейта. Продължаваше да избягва погледа на Елейн. Както и на Мерилил. Според нея Сивата сама се беше набутала в тази каша и си го заслужаваше, но все пак се стараеше да сипва сол в раните. — Вандийн е разстроена заради сестра си, а Кирстиан и Заря ангажират ума й. — Каквото и да мислеше за другата Родственичка, приемаше, че Заря е бегълка, и не можеше да бъде другояче, тъй като Заря беше една от тези, които Кареане бе разпознала, а пък ако Кирстиан се окажеше лъжкиня, то лъжата щеше да й излезе през носа. Бегълките се наказваха строго. — Аз също прекарвам много време с нея и тя почти винаги говори само за Аделиз, Като че ли иска да добави и моите спомени към собствените си. Смятам, че трябва да й се остави толкова време, колкото й е нужно, а двете наистина й помагат да не остава задълго сама. — Погледна накриво към Елейн и вдиша дълбоко. — Но все пак обучаването на Ветроловките определено е… предизвикателство. Може би по някой час от време на време ще й помогне да се измъкне от унинието, дори и с това, че ще се ядосва. Не мислиш ли, Елейн? Само по час-два, от време на време.
— На Вандийн ще й се остави толкова време за скръб по сестра й, колкото й е нужно или поиска — отвърна твърдо Елейн. — И повече няма да го обсъждаме.
Кареане въздъхна тежко и отново занамества шала си. Сарейта въздъхна лекичко и почна да върти пръстена с Великата змия на лявата си ръка. Навярно бяха доловили настроението й, или може би не горяха от нетърпение за поредните си лекции пред Ветроловките. Вечно изумената физиономия на Мерилил не се промени, но това бе разбираемо — нейните лекции с Морския народ траеха по цял ден и по цяла нощ, освен ако Елейн не успееше да я измъкне, а Ветроловките ставаха все по-малко склонни да я пускат, колкото и да я дърпаше Елейн.
Добре поне че успяваше да не е груба с трите. А не беше лесно, особено в присъствието на Авиенда. Елейн не знаеше какво щеше да направи, ако изгубеше някога сестра си. Вандийн не просто скърбеше за сестра си, тя разследваше убийството на Аделиз и не можеше да има съмнение, че убийцата е или Мерилил Цеандевин, или Кареане Франси, или Сарейта Томарес. Една от трите, или още по-лошо — повече от една. Трудно беше това да се повярва за Мерилил в сегашното й състояние, ала не беше лесно да се повярва за която и да е Сестра. Както бе изтъкнала Биргит, един от най-опасните Мраколюбци, които била срещала, по време на Тролокските войни, се оказал някакъв благ като млекце момък, който подскачал от страх при всеки по-силен шум. А отровил кладенците на цял град. Предложението на Авиенда беше да подложат на разпит и трите, което бе ужасило Биргит, но пък Авиенда изпитваше значително по-малко възхита към Айез Седай. Трябваше да се поддържа подходящата вежливост, докато не се появи неоспорима улика. Тогава — край на всякакви вежливости.
— О — каза Сарейта и изведнъж лицето й грейна. — Ето го нашия капитан Мелар. Той отново се прояви като герой, докато те нямаше, Елейн.
Авиенда стисна дръжката на ножа си, а Биргит се вкочани. Лицето на Кареане стана много сдържано, много студено и дори Мерилил успя да уподоби неодобрително високомерие. И двете не криеха, че не харесват Дойлан Мелар.
С тясното си лице той не беше красив, нито чаровен дори, ала се движеше с гъвкавото изящество на майстор на меча, което издаваше физическа сила. Като капитан в личната охрана на Елейн му се полагаха три златни пискюла за звание и той ги носеше на едното рамо на лъскавата си броня. Някой неосведомен наблюдател можеше да си въобрази, че рангът му е по-висок от този на Биргит. Пластовете бяла дантела по шията и китките му бяха два пъти по-дебели от тези на която и да било гвардейка, но и този път си беше оставил препаската, може би за да не скрива златните пискюли на едното рамо. Твърдеше, че не желаел от живота нищо повече, освен да командва личната охрана на Елейн, но често разправяше за битки, в които се бил сражавал като наемник. Като че ли никога не се беше оказвал на губещата страна и победата често идваше в резултат от невъзпетите му от бардове усилия на бойното поле. Той размаха в дълбок поклон шапката си с бялото перо, задържайки ловко меча си с едната ръка, след което поднесе на Биргит малко по-лек поклон, с ръка на гърдите във войнишки поздрав.
Елейн нагласи усмивка на лицето си.
— Сарейта твърди, че отново сте били герой, капитан Мелар. Как стана?
— Нищо повече от дълга ми към моята кралица. — Въпреки самоиронията в тона му усмивката, с която й отвърна, беше по-топла, отколкото се полагаше. Половината дворец смяташе, че той е бащата на детето на Елейн. Това, че тя не бе разбила тази мълва, изглежда, подсилваше вярата му, че има шансове. Усмивката обаче така и не засегна тъмните му очи. Останаха студени като смърт. — Дългът ми към вас е това, което ми носи щастие, моя кралице.