„Винаги си плащам дълговете — помисли Елейн, докато ги гледаше как си отиват. — И помагам на приятелите си да плащат своите.“
Глава 12
Сделка
Не беше трудно да си намери баня, въпреки че трябваше да изчака в коридора, въсейки се към вратите на покоите си с резбованите лъвове на примигващата светлина на светилниците със сребърните огледала, докато Расория с две от гвардейките претърсваха. След като се увериха, че не дебнат убийци, и стражите се подредиха в коридора и антрето, Елейн влезе и завари белокосата Есанде в спалнята с Нарис и Сефани, двете млади камериерки, които обучаваше. Есанде беше слаба, с извезана на лявата й гръд Златна лилия на Елейн и с много достолепие, което се подсилваше от мудните й движения, макар че те отчасти можеха да са от възрастта и от болките в ставите, които упорито отказваше да признае. Нарис и Сефани бяха сестри, със свежи лица, жизнени и със свенливи очи, горди в ливреите си и щастливи, че са избрани за това, а не да чистят коридорите, ала изпитваха към Есанде не по-малко благоговение, отколкото към самата Елейн. Можеха да се намерят и по-опитни слугини, жени, работили в двореца години наред, но колкото и тъжно да звучеше, момичетата, дошли да търсят тук каквато и да е работа, бяха много по-благонадеждни.
Медните корита бяха поставени върху дебели катове кърпи, постлани върху розовите плочки на пода на мястото на завитите на рола килими — доказателство, че вестта за пристигането на Елейн я е изпреварила за пореден път. Слугите притежаваха усет да научават какво става, на какъвто очите и ушите на Кулата щяха да завидят. Добре разпаленият огън в широката камина и здраво затворените каси на прозорците правеха стаята топла след хлада по коридорите, а Есанде изчака само да види, че Елейн влиза в стаята, преди да отпрати на бегом Сефани да доведе мъжете с горещата вода. Щяха да я донесат във ведра с двойни стени, за да не изстине по пътя от кухните, въпреки че можеше малко да се забави, докато гвардейките проверят дали във водата не са скрити ножове.
Авиенда изгледа второто корито почти със същото подозрение, с което Есанде изгледа Биргит, първата все още притеснена, че ще трябва наистина да стъпи във вода, а втората все още несъгласна, че по време на баня трябва да присъства някой повече от необходимото, но без да губи време, белокосата жена подкара Елейн и Авиенда към стаята за преобличане, стоплена от друг огън в широката каменна камина. Голямо облекчение беше, че Есанде ще й помогне да се съблече — чакаха я много повече неща от едно припряно измиване и показно отпускане, докато наум се тревожи кога ли отново ще може да тръгне към следващата си цел. Други преструвки я чакаха, и други грижи. Светлината дано й помогнеше, но все пак си беше у дома, а това значеше много. Можеше почти да забрави за маяка, който продължаваше да сияе далече на запад. Почти. Е, не съвсем, но можеше поне да престане да се притеснява от него.
Докато ги съблекат — с Авиенда, която пляскаше ръцете на Нарис и си сваляше накитите, като полагаше всички възможни усилия да се направи, че Нарис уж не съществува и че дрехите й се смъкват уж сами — докато ги загърнат в извезаните копринени роби и овържат с бели кърпи косите им — Авиенда на три пъти се опита сама да увие кърпата около главата си и чак след като конструкцията рухна за трети път, позволи на Нарис да го направи, като мърмореше под нос как толкова била омекнала, че сигурно скоро щяло да трябва някой да й развърже ботушите, докато Елейн не се разсмя и тя също не прихна, отмятайки глава назад толкова рязко, че Нарис трябваше да започне отново — докато стане всичко това и двете се върнаха в спалнята, коритата бяха пълни и въздухът се бе изпълнил с миризмата на сипаното във водата розово масло. Мъжете, които бяха донесли водата, ги нямаше, разбира се, а Сефани чакаше със запретнати над лактите ръкави в случай, че някоя поиска да й изтърка гърба. Биргит седеше на скрина с инкрустирани тюркоази до леглото, подпряла лакти на колене.
Елейн се остави Есанде да й смъкне светлозелената, извезана на лястовички роба и веднага се топна в коритото си до шията в едва поносимо горещата вода. Така коленете й щръкнаха отгоре, но пък останалата част от тялото й остана загърната от топлина и тя въздъхна, усещайки как умората се изцежда и на нейно място се просмуква приятна отмалялост. Горещата вода беше може би най-голямата благодат на цивилизацията.