Биргит излезе все така озадачена и ядосана. Защо? Не можеше да мисли, че трябва да остави Диелин да чака заради Зайда? О, Светлина, ето че започваше да се чувства озадачена защо Биргит се чувства озадачена; ако това нещо се оставеше да се подхранва само, накрая и двете щяха да се побъркат! След като вратата се затвори, Есанде пристъпи към най-близкия гардероб с усмивка, която спокойно можеше да се нарече победоносна.
Елейн погледна към Авиенда, която тъкмо даваше знак на Нарис да се дръпне с гребена си и сгъваше една тъмносива забрадка, за да си я върже, и се усмихна вътрешно. Трябваше й нещо, с което да се измъкне от замайващия кръг.
— Може би ще е редно да облечеш коприни и да си сложиш камъни само още веднъж, Авиенда — подразни я тя с нежно гласче. — Диелин, разбира се, няма да има нищо против, но другите не са свикнали с айилки. Може да помислят, че се забавлявам с някоя конярка.
Каза го на шега — двете непрекъснато се задяваха една друга за облеклото си, а Диелин гледаше Авиенда накриво, каквото и да облече — ала сестра й погледна навъсено гардеробите, подредени покрай стената, после кимна и остави забрадката на пухкавата възглавничка до себе си.
— Но само за да ги впечатлим тези твои Върховни тронове, както се полага. Не си и помисляй, че ще го правя непрекъснато. Само ти правя услуга.
Уж услуга, но зарови в дрехите в отворения от Есанде гардероб с огромен интерес, докато се спре на едно тъмносиньо кадифе със зелени ивици и на сребърна мрежичка за косата. Дрехите бяха нейни, правени бяха за нея, но откакто стигнаха в Кемлин, ги беше отбягвала все едно, че в тях пълзят отровни паяци. Погали ръкавите, поколеба се, готова сякаш да се откаже, но накрая остави на Нарис да закопчае малките седефени копчета. Отклони предложението на Елейн за смарагди, които щяха чудесно да отиват на роклята, остави си гердана със сребърните снежинки и тежката костена гривна и в последния миг закопча на рамото си и кехлибарената костенурка.
— Човек никога не знае кога може да му потрябва — каза тя.
— Днес ако нехаеш, утре ще се каеш — съгласи се Елейн. — Тези цветове много ти отиват. — Беше вярно, но Авиенда се изчерви. Направи й комплимент колко добре стреля с лък или колко бързо може да тича, и ще го приеме като нещо, което просто й дължиш, но й беше много трудно да заживее с факта, че е красива. Беше си част от характера й, поне доскоро.
Есанде поклати неодобрително глава — не знаеше, че брошката всъщност е ангреал. Кехлибарът не отиваше на синьото кадифе. Или може би беше заради ножа на Авиенда с роговата дръжка, който тя затъкна под зеления си кадифен колан. Белокосата старица се погрижи обаче Елейн да си вземе малка кама със сапфири по ножницата и предпазителя, окачена на колана от предено злато. Всичко трябваше да е точно така, че да спечели одобрението на Есанде.
Расория се сащиса, когато Авиенда излезе в антрето. До този момент гвардейките не я бяха виждали в нещо друго, освен в айилско облекло. Авиенда им се намръщи, сякаш й се бяха изсмели, и стисна здраво дръжката на ножа, но за късмет вниманието й бе отклонено от един покрит с кърпа поднос, поставен на дългата маса до стената. Докато се обличаше, бяха донесли обяда на Елейн. Айилката дръпна рязко кърпата и се опита да привлече интереса на Елейн към яденето — усмихна се, почна да обяснява колко е вкусна яхнията от сухи сливи и да възклицава над късчетата свинско в зърнистата каша. Бяха като тресчици. Расория се окашля и подхвърли, че огънят в по-голямата дневна се е разгорял хубаво. Щяла да бъде повече от щастлива да отнесе подноса на лейди Елейн. Всички даваха мило и драго Елейн да се храни подобаващо, каквото и да се разбираше под „подобаващо“, но беше тъпо! Подносът бе престоял доста време. Кашата се беше желирала и щеше да си остане залепена в паницата дори наопаки да я обърнеше!
А я чакаха четирима Върховни тронове, и при това я бяха чакали недопустимо дълго. Не го изтъкна, но предложи на двете да хапнат, ако са гладни. Всъщност намекна, че би могла да настои да похапнат. Това се оказа достатъчно, за да накара Авиенда да потръпне и да пусне отново кърпата върху подноса, а Расория, кой знае защо, се разбърза.
Пътят по мразовития коридор до официалната дневна беше кратък и единствените неща, които се движеха, бяха ярките гоблени по стените — полъхът на вятъра ги разлюляваше, — но гвардейките оформиха плътен кръг около Елейн и Авиенда и се озъртаха толкова бдително, сякаш очакваха да ги нападнат тролоци. Елейн едва успя да убеди Расория, че не е нужно да претърсват дневната преди да влезе. Гвардейките й служеха и й се подчиняваха, но също така се бяха заклели да я опазят жива, и заради този дълг понякога проявяваха такъв инат, какъвто проявяваше Биргит в решенията си дали да бъде Стражник, капитан-генерал или по-голямата й сестра. Най-вероятно след инцидента със Зайда Расория щеше да поиска лордовете и дамите вътре да предадат оръжията си! Заплахата с кашата може би също си каза думата. Но след кратък спор Елейн и Авиенда все пак се шмугнаха вътре, при това сами. Удовлетворението на Елейн обаче не трая дълго.