Дневната беше голяма, предназначена да побере удобно десетки хора — зала, облицована с тъмна ламперия, с дебели пластове килими, покриващи подовите плочки, и дъга с формата на конска подкова от столове с високи облегалки пред висока камина от бял мрамор с тънки червени жилки. Тук можеше да се приемат важни особи с повече почит, отколкото в тронната зала за аудиенции, поради повечето интимност. Огънят, играещ по дебелите цепеници, не бе имал време да стопли въздуха, но не това беше причината Елейн да се почувства все едно, че я удариха с юмрук в корема. Чак сега разбра причината за объркването на Биргит.
Щом влязоха, Диелин, която грееше ръцете си над огъня, се обърна. Жена с кораво лице, с тънки бръчици в ъгълчетата на очите и сиви косъмчета в русата коса, тя не се беше преоблякла при пристигането си в двореца и все още носеше роклята си за езда от тъмносив плат, с няколко петънца от пътуването по полите. Реверансът й се изрази в много лека чупка в гърба и още по-леко сгъване на коленете — но не го направи от неуважение. Диелин знаеше коя е толкова сигурно, колкото го знаеше и Зайда — единственият й накит се изразяваше в малка златна игла с формата на Бухала и Дъба на Таравин на рамото й, ясен израз, че Върховният трон на Таравин няма нужда от повече — но едва не беше загинала, за да докаже верността си към Елейн.
— Милейди Елейн — много официално заяви тя, — за мен е чест да ви представя лорд Перивал, Върховен трон на Дома Мантеар.
Хубавото златокосо момченце със светлосиньо палто, което надничаше в четирите тръби на стойката, по-висока от него, се дръпна от калейдоскопа. Държеше сребърна чаша, за която Елейн много се надяваше, че не съдържа вино или че ако съдържа, то поне е разредено добре с вода. На една от страничните маси бяха подредени няколко подноса с кани и чаши.
— За мен е чест, милейди Елейн — изчурулика хлапето и успя да докара съвсем приличен поклон, въпреки затруднението с меча, окачен на кръста му. Оръжието изглеждаше прекалено голямо за него. — Домът Мантеар стои зад Дома Траканд.
Тя отвърна на вежливостта му като в мъгла.
— Лейди Каталин, Върховен трон на Дома Хевин — продължи Диелин.
— Клейн — измърмори тъмнооката млада жена до нея и докосна тъмнозелените си поли в съвсем леко привеждане, което вероятно трябваше да мине за вежливост, макар че тя по-скоро просто подражаваше на Диелин. Или просто се стараеше брадичката й да не щръкне над голямата емайлирана брошка на високото деколте на роклята й, Синята мечка на Хевин. Косата й беше прибрана в сребърна мрежичка, също извезана със Синята мечка, и освен това носеше дълъг пръстен с печат. Малко прекалена изява на гордост за един Дом, може би. Въпреки цялата й надутост, човек можеше да я нарече „жена“ само от учтивост: бузките й бяха все още пълнички като на бебе. — Хевин стои зад Траканд, очевидно, иначе нямаше да съм тук.
Диелин леко присви устни и изгледа твърдо момичето, но Каталин май не го забеляза.
— Лорд Бранлет, Върховен трон на Дома Гилиард.
Друго момче, този път с буйни черни къдрици, в зелено, извезано със злато по ръкавите, припряно остави чашата си с вино на една от страничните маси, сякаш се почувства неловко, че са го видели с нея. Сините му очи бяха прекалено големи за лицето и то едва не се спъна в меча си при поклона.
— За мен е удоволствие да заявя, че Домът Гилиард стои зад Траканд, лейди Елейн. — Някъде по средата гласът му се преля от момчешко тремоло в бас и той се изчерви по-силно от Перивал.
— Лорд Конайл, Върховен трон на Дома Нортан.
Конайл Нортан се ухили над ръба на сребърната чаша. Беше висок и слаб, със сиво палто, чиито ръкави не покриваха кокалестите му китки; усмивката му беше завладяваща. Имаше весели кафяви очи и нос като орлов клюн.
— Теглихме сламки за реда, по който да ви се представим, и аз останах последен. Нортан стои зад Траканд. Няма да позволим тъпачка като Аримила да вземе трона. — С меча се оправяше гладко и той поне бе достигнал до пълнолетието си, но ако беше с много месеци над шестнайсетте, то Елейн бе готова да изяде загърнатите му ботуши заедно с посребрените шпори.