Авиенда жадно прегърна Извора, но преди да е започнала да заплита нишка, пусна сайдар и извърна глава към тъмната стена, на запад. Същото направиха и Елейн, и Монел, и Сумеко. Маякът, който пламтеше от толкова дълго време, току-що беше изчезнал. Само допреди миг беше там, онзи бушуващ пламък на сайдар — и сега изчезна, сякаш изобщо не беше го имало.
Сумеко вдиша дълбоко и внушителните й гърди се надигнаха.
— Мисля, че днес се случи нещо чудесно или нещо ужасно — промълви тя. — И мисля, че ме е страх да разбера кое от двете е вярно.
— Чудесно — отрони Елейн. Беше свършило, каквото и да беше, и Ранд беше жив. И това бе повече от чудесно. Монел я погледна озадачено, но само опипа замислено един от герданите си. Все едно, скоро щеше да измъкне всичко от Авиенда.
На вратата се почука и всички се сепнаха. Без Монел, разбира се. Преструвайки се, че не е видяла как подскочиха другите жени, тя се съсредоточи малко прекалено над наместването на шала си, което само засили контраста. Сумеко се окашля, за да прикрие смущението си.
— Влез — извика Елейн.
Касейл пъхна главата си в стаята, с шапката с перото в ръка, а после влезе цялата и грижливо затвори вратата. Бялата дантела на шията и китките й беше чиста, дантелата и лъвовете по пояса й блестяха, а бронята й сияеше, сякаш току-що я беше излъскала. Явно се беше върнала на дежурството си, след като се бе почистила от снощното си пътуване.
— Моля да ме извините за прекъсването, милейди, но реших, че ще искате да го научите веднага. Морският народ са изпаднали в ярост — тези, които още са тук. Изглежда, че една от чирачките им липсва.
— Друго какво? — каза Елейн. Липсваща чирачка беше достатъчно неприятна вест, но лицето на Касейл говореше, че има и нещо друго.
— Гвардейката Азери случайно ми каза, че е видяла Мерилил Седай да напуска двореца преди около три часа — каза с неохота Касейл. — Мерилил и една жена, която е била с наметало с качулка на главата. Взели са коне и натоварено муле. Юрит ми каза, че ръцете на жената били татуирани. Милейди, никой нямаше повод да следи за…
Елейн й махна да замълчи.
— Никой не е сгрешил, Касейл. Никой няма да бъде обвинен. — Не и от гвардейките. Бяха загазили. Пълна каша. Талаан и Метара, двете чирачки Ветроловки, бяха много мощни в Силата и ако Мерилил беше успяла да уговори някоя от двете да пробва да стане Айез Седай, щеше да може да убеди и себе си, че отвеждането на момичето е достатъчно основание да избегне обещанието си да учи Ветроловките. Които щяха да побеснеят от загубването на Мерилил и още повече заради чирачката си. Те щяха да обвинят всеки, който им попаднеше подръка, и най-вече Елейн.
— Това за Мерилил огласено ли е? — попита тя.
— Още не, милейди, но тия, дето са им оседлали конете и са натоварили мулето, едва ли ще си държат езиците зад зъбите. Конярите нямат много теми за клюки. — Не каша, направо пожар. И едва ли щеше да успее да го потуши, преди да е стигнал до плевника.
— Надявам се, че ще останеш да вечеряш с мен, Монел — каза Елейн, — но сега ще трябва да ме извиниш. — Колкото и задължена да беше към акушерката си, не можеше да чака съгласието й. Ако се опиташе да потуши огъня, плевникът може би нямаше да пламне. Може би. — Касейл, уведоми веднага Биргит и й кажи, че искам да се разпореди на портите да следят за Мерилил. Знам, знам, може вече да е извън града, а стражите на портите няма да спрат една Айез Седай, но сигурно ще могат да я позадържат или да изплашат спътничката й достатъчно, за да се върне и да се скрие някъде в града. Сумеко, би ли помолила Реане да възложи на всички Родственички, които не могат да Пътуват, да започнат да претърсват града. Вероятността е нищожна, но Мерилил може да е решила, че вече е твърде късно за тръгване. Да проверят всеки хан, включително „Сребърния елен“ и…
Надяваше се Ранд да е извършил днес нещо чудесно, ала сега не можеше да си губи времето в мисли за това. Имаше да спечелва трон и да се оправя с разгневени Ата-ан Миере, преди да са дошли и да излеят гнева си върху нея. Накратко, беше ден като всеки друг откакто се върна в Кемлин, а това означаваше, че до гуша е затънала в грижи.
Глава 15
Усилващ се мрак
Вечерното слънце — кървава топка, кацнала над върховете на дърветата — хвърляше мрачна светлина над лагера, широко пространство, заето от коневръзи, покрити с платнища фургони, товарни коли с високи колелета и палатки с всевъзможни размери и форма, снегът между тях беше утъпкан и на места кишав. Нито подходящото време, нито място, където Еления щеше да пожелае да бъде на конски гръб. Миризмата на варящото се говеждо, лъхаща от големите черни котли, бе достатъчна, за да се обърне стомахът й. Студеният въздух смразяваше дъха й и вещаеше още по-студена нощ, а вятърът режеше през най-доброто й наметало въпреки дебелата бяла кожена подплата. Кожата от бяла лисица уж трябваше да е по-топла от всичко, но тя така и не можеше да го усети.