Като придържаше плътно наметалото с облечената си в ръкавица ръка, тя бавно яздеше и много се стараеше, макар и неуспешно, да не трепери. Предвид късния час, най-вероятно щеше да изкара нощта тук, но засега все още нямаше представа къде ще спи. Несъмнено в палатката на някой по-дребен благородник, като лордът или дамата щяха да се разшават, за да си намерят подслон някъде другаде, и щяха да се постараят да покажат удоволствието си, че са удостоени, но Аримила обичаше да я оставя на тръни до последния момент, за спането, както и за всичко останало. Тъкмо се свършеше едно напрежение, започваше друго. Тази жена явно си мислеше, че постоянната несигурност ще я накара да заскимти и може би да се постарае да я удовлетвори. И това не беше единствената грешна преценка на Аримила, като се започнеше с убеждението й, че ноктите на Еления Саранд са подрязани.
В ескорта си имаше само четирима мъже в наметалата с двата Златни глигана — и слугинята й, разбира се, Джани, загърната в наметалото си като вързоп зелена вълна, скупчен на седлото — и не беше видяла нито един друг човек из лагера, за когото можеше да е сигурна, че проявява трошица вярност към Дома Саранд. Тук-там сред групичките хора, струпани около огньовете, се виждаше Червената лисица на Дома Аншар, а покрай нея в обратна посока в бавен тръс премина двойна колона конници с Крилатия чук на Барин, все мъже с корави лица. С времето щеше да се докаже, че няма голяма полза от тях. Карайнд и Лир се бяха опърлили лошо заради забавянето си, когато Мургейз взе трона. Този път Аншар и Барин щяха да минат на онази страна, където щеше да е изгодата в мига, в който я видят ясно, и щяха да изоставят Аримила с такава охота, с каквато бяха скочили да се присъединят към нея. Когато му дойдеше времето.
Повечето мъже, тътрещи се по разкаляните пътеки или надничащи нетърпеливо в отвратителните котли, бяха мобилизирани фермери и селяци, прибрани във войската когато техният господар или господарка е тръгнал на поход, и малцина от тях изобщо носеха знака на своя Дом по козинявите си палта и кърпените наметала. Да се отделят предполагаемите войници от налбантите, стреларите и други такива, беше почти невъзможно, защото почти всички бяха окачили на коланите си по някакъв меч или брадва. Светлина, дори много от жените носеха ножове, достатъчно големи, за да минат за къси мечове, ала беше трудно да се различи жената на мобилизиран селянин от някоя коларка. Носеха една и съща дебела аба и имаха едни и същи груби ръце и лица. Не че беше толкова важно, впрочем. Тази зимна обсада беше ужасна грешка — ратниците щяха да започнат да гладуват много преди града, — ала тя предлагаше на Еления възможност, а открие ли ти се удобен случай, удряш. Отметнала качулката достатъчно, за да се виждат ясно чертите й въпреки смразяващия вятър, тя кимваше благосклонно на всеки простак, който случайно погледнеше към нея, и се стараеше да не обръща внимание на изненаданите зяпвания, с които някои отвръщаха на снизходителността й.
Все пак повечето щяха да запомнят нейната любезност, щяха да запомнят Златните глигани на нейния ескорт и щяха да знаят, че ги е забелязала самата Еления Саранд. На такава основа беше изградена властта й. Един Върховен трон също като кралица стои на върха на кула, съградена от хора. Вярно, тези на дъното бяха тухли от най-простата глина, но ако тези тухли се пропукаха като опора на целия градеж, кулата падаше. Това Аримила като че ли беше забравила, ако изобщо го беше знаела. Еления се съмняваше, че Аримила разговаря с някой по-низш от стюард или от личните й слуги. Ако беше… благоразумно… самата тя щеше да се спре и да размени някоя дума край всеки лагерен огън, може би да стисне от време на време по някоя мазолеста ръка, да си спомни хора, с които се е срещала преди, или поне да се попреструва, че си ги е спомнила. Чисто и просто на Аримила й липсваше ум, за да бъде кралица.
Лагерът покриваше повече пространство от едно средно голямо селище — представляваше по-скоро сто пръснати безразборно станове с различна големина, отколкото един, тъй че тя можеше свободно да обикаля, без да се притеснява, че ще се озове при външните му граници, но все пак проявяваше предпазливост. Стражите на пост щяха да са учтиви, освен ако не се окажеха пълни глупци, но без съмнение си бяха получили заповедите. По принцип тя одобряваше хората да правят каквото им е наредено, но щеше да е най-добре да избягва смущаващи инциденти. Особено предвид възможните последствия в случай, че Аримила си помислеше, че се е опитала да напусне. Вече се беше принудила да изтърпи една мразовита нощ в някаква мръсна войнишка палатка, която трудно можеше да се нарече подслон, с паразитите и зле закърпените дупки, да не говорим, че я нямаше Джани да й помогне с дрехите и да я постопли малко под окаяните завивки, а това не беше нищо друго освен загатнато унижение. Е, беше си чисто унижение, но тя не мислеше, че Аримила е достатъчно умна, за да го схване. Светлина, като си помислиш само, че тя беше длъжна да стъпва предпазливо около тази… тази тъпачка с мозък колкото грахово зърно! Придърпа наметалото си и се постара да си внуши, че потръпването й е само реакция срещу вятъра. Съществуваха и по-хубави неща, за които можеше да помисли. По-важни неща. Кимна на един младеж с ококорени очи и тъмен шал, вързан на челото, и той се сви, сякаш го беше изгледала с гняв. Глупав селяк!