Дразнещо й стана, като си помисли, че само на няколко мили оттук онова момиченце Елейн си седи уютно и на топличко, сред удобствата на кралския дворец, заобиколено от грижите на стотици добре обучени слуги и най-вероятно без да мисли за нищо друго, освен какво да облече за вечерята, приготвена от дворцовите майстори готвачи. Според слуховете момичето носеше дете, сигурно от някой гвардеец. Беше напълно възможно, Елейн не се отличаваше с повече благоприличие от майчицата си. Мозъкът там беше Диелин, остър и опасен ум, независимо от жалката й липса на амбиции, съветвана вероятно от някоя Айез Седай. При всички тези абсурдни слухове трябваше да има поне една истинска Айез Седай.
Толкова приказки се разнасяха от града, че да различиш истината от абсурда ставаше трудно — жени от Морския народ правели дупки във въздуха! Абсолютни глупости! — но все пак Бялата кула определено имаше интерес да постави на трона някоя от своите. Как иначе? Все пак Тар Валон като че ли проявяваше прагматизъм в тези неща. Историята ясно сочеше, че която и да се добере до Лъвския трон, скоро се оказва, че Кулата през цялото време е подкрепяла точно нея. Айез Седай никога нямаше да изгубят връзката си с Андор поради липса на гъвкавост, особено сега, когато самата Кула се беше разцепила. Еления беше толкова сигурна в това, колкото в собственото си име. Всъщност, ако половината от това, което бе чула за положението с Кулата, се окажеше вярно, самата следваща кралица на Андор щеше да може да настои за каквото си поиска, в замяна на запазването на тази връзка непокътната. Така или иначе, никой нямаше да постави короната на Розата на главата й по-рано от лятото, а дотогава можеха да се променят много неща. Твърде много.
Правеше втората си обиколка из лагера, когато гледката с една малка група пред нея, пробираща си бавно пътя между пръснатите лагерни огньове в предвечерната светлина, я накара да се намръщи и рязко да дръпне юздите. Жените бяха загърнати и криеха лицата си под дълбоки качулки — едната беше с тъмносиня коприна, обшита с черна кожа, другата в обикновена сива вълна, но големите сребърни Три ключа, извезани на плащовете на придружаващите ги ратници, ясно показваха кои са. Можеше да изреди дълъг списък на хора, с които би предпочела да се срещне, вместо с Неан Араун. Така или иначе, макар Аримила да не беше забранила изрично да не се срещат без нея — Еления не само усети, но дори чу как изскърцаха зъбите й и насила изглади лицето си — засега най-благоразумно изглеждаше нещата да не се насилват. Особено след като не виждаше възможна изгода от една такава среща.
За съжаление Неан я забеляза преди да успее да свърне настрана и заговори припряно на ескорта си — и докато ратниците и слугинята продължаваха да се кланят в седлата си, пришпори черния си кон към Еления и иззад копитата му захвърчаха буци разкалян сняг. Светлината да я изгори тази глупачка! От друга страна, това, което бе подтикнало Неан към безразсъдство, може би си заслужаваше да се научи, и може би беше опасно да не го узнаеш. Сигурно, но научаването създаваше опасности.
— Стойте тук и запомнете, че не сте видели нищо — сопна се Еления на жалката си свита и заби пети в хълбоците на Утринен вятър, без да дочака отговор. Не й бяха нужни усърдни поклони и реверанси всеки път, щом се обърнеше, не повече от това, което изискваше благоприличието, а нейните хора бяха достатъчно разумни, за да изпълняват заповедите й. Тези, които я притесняваха, бяха останалите, всички да ги изгори дано! Щом дългокракият дорчо се понесе напред, тя изтърва краищата на наметалото и то се развя зад нея като пурпурното знаме на Саранд. Отказа да го прибере и задържи плътно, да се суети пред селяците и Светлината знае още кого, така че вятърът я прониза като бръснач през роклята — нов повод за раздразнение.