— Нищо не замислям, Неан, нито Джарид, убедена съм. Но и да замислях, защо да включвам и теб?
— Защото ако не влизам в плановете ви — грубо отвърна Неан. — Аримила може да научи за тях. Може да е заслепена глупачка, но ще види, щом някой й покаже къде да гледа. А на теб ще ти се наложи да делиш шатра с благоверния си всяка нощ, да не говорим, че ще бъдеш пазена от ратниците му.
Усмивката на Еления се стопи и гласът й стана леден също като замръзналата топка, изведнъж запълнила стомаха й.
— А ти внимавай какво говориш, да не помоли Аримила своя тарабонец пак да си поиграе с теб. Всъщност мисля, че мога да ти го гарантирам.
Уж не беше възможно лицето на Неан да пребледнее повече, но пребледня. Тя дори залитна и се хвана за ръката на Еления, за да не падне. Усилилият се вятър развя наметалото й и тя го пусна. Допреди миг студените й очи се разшириха. Дори не се опита да скрие страха си. Гласът й излезе задъхан и изпълнен с паника.
— Зная, че двамата с Джарид сте намислили нещо, Еления. Знам го! Вземете ме с вас и… и ще ви обрека Араун веднага щом се освободя от Аримила. — О, наистина беше уплашена, за да предлага чак това.
— Достатъчно внимание привлече, още ли искаш? — сряза я Еления и дръпна ръката си. Утринен вятър и черният кон затанцуваха нервно, уловили настроенията на ездачките си, и Еления дръпна рязко юздите. Двама от мъжете край огъня побързаха да сведат глави. Нямаше съмнение какво мислят — две благороднички, каращи се в предвечерния здрач, които никак не искат да си навлекат на главите нечий гняв. Само това трябваше да е. Можеше да се разприказват, но щяха да проявят благоразумие да не се месят в спора на две знатни особи.
— Нямам никакви планове за… бягство. Никакви — заговори тя, вече малко по-спокойно. Придърпа наметалото си, извърна се и кротко огледа колите и най-близките шатри. Ако Неан беше достатъчно изплашена… Ако й се предоставеше възможност… Нямаше наблизо никой, който да ги чуе, но въпреки това тя продължи тихо. — Нещата може да се променят, разбира се. Кой знае? Ако стане така, обещавам ти следното, в името на Светлината и в надеждата ми за прерождение, няма да си тръгна без теб. — Лицето на Неан просветна обнадеждено. А сега — въдицата. — Но само ако разполагам с писмо, написано лично от теб, подписано и подпечатано, в което изрично отхвърляш подкрепата си за Марн, по своя воля, и се заклеваш, че Домът Араун ще подкрепи мен за трона. В името на Светлината и в твоята надежда за прерождение. Ни повече, ни по-малко.
Неан я изгледа стъписано и облиза устни. Очите й зашариха, сякаш търсеше изход, помощ някаква. Враният кон не спираше да цвили и да пристъпва нервно, но тя едва стегна юздите, колкото да не побегне, а и това го направи несъзнателно. Да, беше уплашена. Но не толкова, че да не разбере какво иска Еления. Твърде много примери имаше в историята на Андор, за да не го разбере. Докато нямаше нищо черно на бяло, й оставаха хиляда възможности, но самото съществуване на такова писмо щеше да постави мундщука между зъбите на Неан, а юздите — в ръцете на Еления. Оповестяването му означаваше крах за Неан, освен ако Еления не беше толкова глупава, че да признае, че я е принудила. След такова разкритие можеше да се опита да се задържи, но дори някой Дом с много по-малко противоречия от Араун, с много по-малко братовчеди, лели и чичовци, готови на мига да скочат едни срещу други, щеше да се разпадне. По-малките Домове, от векове обвързани с Араун, щяха да потърсят закрила другаде. Само за няколко години, ако не и по-скоро, Неан щеше да остане Върховен трон на дребна и изгубила всякакво доверие негова останка. О, да; случвало се беше и по-рано.
— Много дълго се задържахме заедно. — Еления подръпна юздите. — Не ми се ще да им развързваме езиците. Може би ще имаме друга възможност да поговорим преди Аримила да е взела трона. — Отвратителна мисъл! — Може би.
Неан издиша тъй, сякаш целият й дъх излезе, но Еления продължи да обръща коня си, без да бърза, но и без да се спира, докато Неан не възкликна:
— Почакай!
Погледна я през рамо и направи точно това. Изчака. Без да каже дума. Каквото трябваше да се каже, се каза. Оставаше само да се види дали Неан е толкова отчаяна, че да се остави в ръцете на Еления. Трябваше да е. Тя си нямаше Джарид, който да действа за нея. Всъщност всеки в Араун, който допуснеше, че Неан трябва да бъде спасявана, най-вероятно щеше да й докара затвор за престъпване на изрично изразената й воля. Без Еления тя щеше да остане пленничка, докато остарее. Ала с писмото пленът й щеше да е от друго естество. С писмото Еления щеше да й позволи всякаква привидна форма на пълна свобода. Беше достатъчно умна, за да го разбере. Или пък достатъчно наплашена от тарабонеца.