— Още ли те е страх от онзи простак Джарид? — извика той. — Той няма право да ти досажда. Спечелил е по-добрият, и той е длъжен да го признае. Ще го предизвикам! — Едната му ръка зашари за меча, който сигурно не беше вадил от двайсет години. — Ще го посека като жалко псе, щом те плаши!
Еления подкара ловко Утринен вятър и двамата заописваха кръг около Джани, която зареди извинения на Нейсин — преструваше се, че се опитва да се дръпне от пътя му, като в същото време му се пречкаше, и Еления си отбеляза наум, че ще добави и малко везмо към роклята, която щеше да й купи. Какъвто беше изкуфял, Нейсин можеше като нищо да зареже сладките думи и да посегне като на най-долната слугиня в някой хан. Виж, това тя нямаше да може да понесе, не и за втори път, не и пред хора. Насила изкара на лицето си притеснена усмивка, макар че усмихването й отне повече усилие, отколкото притеснението.
— Знаеш, че не понасям мъже да се бият заради мен, Нейсин. — Гласът й беше задъхан и неспокоен, но тя не се и опита да го овладее. Задъхан и неспокоен си беше съвсем на място. — Как мога да обичам мъж с кръв по ръцете?
Нелепият мъж пред нея се навъси и дългият му нос толкова клюмна, че тя се притесни да не би да е прекалила. Луд беше като див заек напролет, но не във всичко. Не винаги.
— Не бях помислял, че си толкова… чувствителна — каза накрая той. Без да престава с опитите си да заобиколи Джани. Старческото му лице светна. — Но вече ще знам. Ще го запомня. Джарид може да живее. Но само ако те остави на мира. — Като че ли забеляза Джани чак сега и с раздразнена гримаса вдигна юмрук. Пълната жена видимо се стегна да понесе удара, без да се дръпне, а Еления стисна зъби. Копринено везмо. Съвсем неподходящо за слугиня, но Джани си го бе заслужила.
— Лорд Нейсин, търсих ви навсякъде — доехтя до ушите им превзет женски глас и кръженето спря.
Еления въздъхна облекчено при появата на Аримила с антуража й в сумрака на настъпващата вечер — и й се наложи да потуши изблика на гняв от това, че е изпитала облекчение. В богато извезаната си зелена коприна, с дантела под брадичката и на китките, Аримила беше закръглена, всъщност почти дебела, с глупава усмивка и кафяви очи, които винаги бяха ококорени с превзет интерес, дори когато нямаше какво да я заинтересува. Не й стигаше умът да отличи интересното, но й стигаше да съобрази, че все трябва да има неща, които да я интересуват, и не искаше някой да си помисли, че ги е пропуснала. Единствената й грижа бяха удобствата и приходите, които да ги осигурят, а единствената причина да иска трона беше, че кралската хазна щеше да й осигури повече комфорт от доходите на който и да било Върховен трон. Антуражът й бе по-голям от този на Нейсин, макар че само половината ратници носеха Четирите луни на Дома й. По-голямата част от останалите бяха храненици и ласкатели, по-дребни благородници и дами от по-незначителни Домове, и други, които бяха готови ръцете да ближат на Аримила заради някое местенце близо до властта. А тя обичаше да я ласкаят. Неан също беше там, в края на групата, с нейните ратници и със слугинята си, явно отново възвърнала самообладанието си. Но се държеше настрана от Джак Луналт, мършав мъж с едно от онези смешни тарабонски була, покриващо големите му мустаци, и с конична шапка, която избутваше нелепо качулката на плаща му нагоре. И той се усмихваше прекалено. Не приличаше на човек, способен да докара някого до просешка тояга.
— Аримила — изломоти смутено Нейсин и изгледа намръщено юмрука си, като че ли изненадан, че го вижда вдигнат. Свали ръката си и се ухили широко на глупачката. — Аримила, скъпа моя. — Каза го топло, но не с топлотата, с която често се обръщаше към Еления. Изглежда, по някакъв начин почти беше повярвал, че Аримила му е дъщеря, и при това любимата. Веднъж Еления беше чула да си говори надълго и широко с нея за „майка й“, последната му жена, умряла преди трийсет години. Аримила също успяваше да поддържа разговора, въпреки че никога не бе виждала Мейдел Керен, доколкото знаеше Еления.
Все пак въпреки топлите усмивки към Аримила очите му затърсиха из конната тълпа зад нея и лицето му се отпусна, щом видя Силвейс, своята внучка и наследничка — едра и кротка млада жена, която срещна погледа му, без да се усмихне, и придърпа над главата си тъмната, обшита с кожа качулка. Тя никога не се усмихваше, нито се мръщеше, нито изразяваше каквото и да било чувство; лицето й беше неизменно безизразно, като на крава. Явно, че и умът й беше колкото на крава. Аримила държеше Силвейс още по-изкъсо от Еления или Неан, а докато беше така, нямаше начин да принудят Нейсин да се оттегли от почетната си титла. Луд беше несъмнено, но и хитър.