— Надявам се, че се грижиш добре за малката ми Силвейс, Аримила — промърмори той. — Има едни, дето си търсят късмета навсякъде, и искам скъпото ми момиче да не пострада.
— Разбира се, че се грижа — отвърна Аримила и подкара прехранената си кобила покрай Еления, без дори да я погледне. Тонът й беше кух и ужасно сладникав. — Знаеш, че я пазя повече от себе си. — Усмихна се с празноглавата си усмивка и заоправя плаща на Нейсин на раменете му все едно, че оправя шала около врата на някой многообичан инвалид. — Много е студено за теб тук навън. Знам какво ти трябва. Топла шатра и горещо подлютено винце. С радост ще кажа на слугинята си да ти ги приготви. Арлийн, моля те, придружи лорд Нейсин до шатрата му и му приготви хубаво греяно вино.
Една слаба жена в антуража й потрепери, като чу името си, после бавно подкара коня си напред и свали качулката си, за да открие хубавото си лице и плаха усмивка. Изведнъж всички тези блюдолизци заоправяха наметала и ръкавици, като се стараеха да не поглеждат слугинята на Аримила. Особено жените. Със същата лекота можеше да бъде избрана някоя от тях, и те го знаеха. Странно, Силвейс не извърна очи. Невъзможно беше да се види лицето й в сенките на качулката.
Нейсин се ухили така, че се видяха всички му зъби, и още повече заприлича на стар пръч.
— Да. Да, греяно вино ще е добре. Арлийн значи? Хайде, Арлийн, добро момиче си ти. Не си много студена, нали? — Момичето изписука, щом той заметна края на плаща си през раменете й и я придърпа така, че тя се килна от седлото. — В шатрата ми ще се стоплиш, обещавам ти. — И без да се обръща, той подкара коня си, кискаше се и шепнеше на младата жена. Ратниците му поеха след него. Един се изсмя, сякаш някой бе казал нещо много смешно.
Еления поклати глава отвратена. Да избуташ някоя хубавелка пред Нейсин, за да го отвлечеш, беше едно — не се налагаше дори да е хубава; всяка жена, която старият глупак можеше да сгащи, беше в опасност — но да използваш собствената си слугиня беше гнусно. Не толкова гнусно колкото самия Нейсин обаче.
— Обеща ми да го държиш настрана от мен, Аримила — рече тя тихо: Старият побъркан похотливец можеше и да е забравил временно за съществуването й, но щеше да си го спомни следващия път, щом я срещнеше. — Обеща ми да го държиш зает.
Лицето на Аримила помръкна и тя раздразнено придърпа ръкавиците си. Не бе получила това, което искаше. Според нея това беше голям грях.
— Щом искаш да се пазиш от обожатели, трябва да стоиш край мен, а не да обикаляш насам-натам. Като привличаш мъжете, какво да направя? И освен това аз те отървах. Не съм чула още благодарностите ти за това.
Еления стисна зъби толкова силно, че чак я заболя. Преструвките, че поддържа тази жена, й стигаха, за да й се прище да захапе някого. Изборът й беше съвсем ясен: пиши на Джарид или ще изтърпиш удължен меден месец със своя „годеник“. Светлина, можеше дори да го приеме, ако не беше сигурна, че Нейсин ще я заключи в някое крайпътно имение и след като се примири с ухажванията му, щеше за момент да забрави за нея. И да я остави там. Аримила обаче държеше на преструвките. На ужасно много неща държеше тази жена, някои от които — съвсем непоносими. Но трябваше да се понесат. Засега. Може би, когато нещата се оправеха, господин Луналт щеше да предложи вниманието си на Аримила за няколко дни.
Тя измъкна отнякъде извинителна усмивка и преви врат като някоя от онези лизачи на подметки, които сега я гледаха така жадно. В края на краищата, щом тя пълзеше пред Аримила, това само доказваше, че са прави. Да ти се докъпе само погледите им като усетиш. Пищеше й се от това, че го правеше пред Неан.
— Поднасям ти цялата благодарност, която имам, Аримила. — Е, това не беше лъжа. Цялата благодарност, която имаше, бе почти равна на желанието да я удуши. Много бавно. Но трябваше да вдиша дълбоко, преди да добави останалата част. — Моля те да ми простиш за мудността. — Горчива дума. — Нейсин много ме смути. Знаеш как би реагирал Джарид, ако разбере за поведението му. — На последното гласът й се изостри като бръснач, но глупачката се изкикоти. Изкикоти се!
— Разбира се, че ти е простено, Еления — изсмя се тя високо и с грейнало лице. — Трябва само да ме помолиш. Гореща глава е Джарид, нали? Трябва да му напишеш и да му кажеш колко си доволна. Доволна си, нали? Можеш да го издиктуваш на секретаря ми. Аз самата мразя да си цапам пръстите с мастило, а ти?
— Разбира се, че съм доволна. Как иначе? — Този път усмивката не изискваше никакво усилие. Тази жена се мислеше за много умна. Използването на секретаря й изключваше всякакви тайни мастила, но тя можеше съвсем открито да каже на Джарид да не предприема нищо, без да се е посъветвал с нея, а безмозъчната гъска щеше да помисли, че тя просто й се подчинява.