Аримила кимна доволно и опъна юздите, а цялата й котерия повтори жеста й. Гърне да си сложеше на главата и да го наречеше „шапка“, всички щяха да тръгнат с гърнета.
— Става късно — заяви тя, — а искам утре заран да започнем рано. Готвачът на Едел Барин ни е приготвил чудесна вечеря. Двете с Неан трябва да дойдете с мен, Еления. — Прозвуча все едно, че им оказва висока чест, а те нямаха друг избор, освен да се правят, че е точно така, и подкараха от двете й страни. — А, и Силвейс, разбира се. Хайде, Силвейс.
Внучката на Нейсин доближи кобилата си, но не съвсем до Аримила. Подкара малко назад, а ласкателите на Аримила поеха отзад, защото не бяха поканени да яздят с нея. Въпреки поривите на ледения вятър, развяващ наметалата им, няколко жени и двама-трима мъже се опитаха неуспешно да завържат разговор с девойката. Тя рядко отвръщаше с повече от една дума. Все пак, щом нямаше наоколо Върховен трон, когото да поухажват, и една наследничка вършеше работа, а може би някой от нещастниците се надяваше на добър брак. Вероятно един-двама от тях бяха просто за охрана, или поне шпиони, които се грижеха да не заговори с някой от своя Дом. Да се докосне до краищата на властта, изглежда, беше доста възбуждащо за тази сган. Еления обаче си имаше собствени планове по отношение на Силвейс.
Аримила беше една от многото, които нямаха нищо против да побъбрят по време, в което всеки благоразумен човек щеше да се свие дълбоко под качулката си, а бъбренето й, докато яздеха през гаснещата светлина, прескачаше от това, което щяла да им предложи за вечеря сестрата на Лир, до плановете й за коронясването. Еления я слушаше само колкото да промърмори одобрително, когато й се стореше уместно. След като глупачката искаше да предложи клетвено опрощение на всички, които й се бяха противопоставили, то Еления Саранд щеше да е последната, която ще й каже, че е глупачка. Достатъчно неприятно беше да се… подсмихва, без да я слуша. Но след малко едно нещо, което каза Аримила, я прободе като шило.
— Двете с Неан няма да имате нищо против да спите в едно легло, нали? Тук свестните шатри май са ни в недостиг.
И продължи да бърбори, но в първия миг Еления не можа да чуе и една дума. Чувстваше се все едно, че кожата й е натрита със сняг. Извърна леко глава и срещна стъписания поглед на Неан. Беше невъзможно Аримила да е научила за случайната им среща, все още, а и да беше, защо ще им предлага такава възможност да заговорничат. Капан? С шпиони, които щяха да слушат какво си говорят? Слугинята на Неан или… Или Джани? Светът сякаш се завъртя около нея. Черни и сребристи звезди полетяха пред очите. Стори й се, че ще припадне.
Изведнъж осъзна, че Аримила се е обърнала към нея и очаква отговор. Мръщеше се все по-нетърпеливо. В паника, тя размърда ума си. Да, спомни си го.
— Позлатена каляска ли, Аримила? — Каква нелепост. Все едно да се возиш в калайджийски фургон! — О, великолепно! Имаш такива чудесни идеи!
Доволната усмивчица на Аримила пооблекчи дишането й. Тази жена наистина беше глупачка. Добрите шатри може би наистина бяха в недостиг. По-вероятно бе тя да си мисли, че двете вече са й в ръцете. Укротени. Еления също се усмихна престорено. Но засега се отказа от мисълта да накара тарабонеца да „позабавлява“ тази жена, макар и за един час. С подписа на Джарид на онзи оброк имаше само един начин да разчисти пътя си към трона. Единственият въпрос беше дали Аримила или Нейсин да загине първи.
Нощта притисна Кемлин с жесток студ, донесен от режещите ветрове. Тук-там смътна светлинка от някой горен прозорец говореше, че има още будни хора, но повечето кепенци бяха затворени, а тънкият лунен сърп ниско в небето само подчертаваше мрака. Дори снегът, затрупал покривите и натрупан покрай стените, изглеждаше сив като сянка. Самотният мъж, загърнат от глава до пети в тъмно наметало, крачещ по замръзналата киша, останала по уличната настилка, се отзоваваше с еднаква лекота и на Давед Ханлон, и на Дойлан Мелар; какво толкова е едно име, освен наметало, а човек си сменя наметалото, щом се наложи. През последните години той беше сменял доста. Него ако питаха, щеше да предпочете да изпружи крака пред някой пращящ огън в Кралския палат, с халба в ръка и кана с бренди от едната страна, и някое дашно слугинче на коляното, но сега трябваше да изпълни чужди желания. Добре поне, че тук, в Новия град, теренът под краката му беше по-добър. Не чак добър с тази замръзнала кал, на която човек можеше да се пльосне при една невнимателна стъпка, но тук ботушите по-лесно се измъкваха, отколкото горе по стръмните хълмове на Вътрешния град. Освен това мракът тази нощ го устройваше.