Когато тръгна, хората по улиците вече се бяха поразредили, а на смрачаване намаляха още повече. Паднеше ли нощта, умните хора си стояха вкъщи на топло. От време на време в дълбоките сенки пробягваха смътни фигури, но след като мернеха набързо Ханлон, те се шмугваха по ъглите наоколо или се оттегляха в преките улички, мъчейки се да заглушат стъпките си из преспите сняг, недокосван от дневната светлина. Едър не беше, на ръст бе малко по-висок от среден, мечът и бронята му бяха скрити под наметалото, ала нощните скитници търсеха слабост и колебание, а той се движеше с явна самоувереност, явно без да се плаши от дебнещите крадци. Самоувереност, подкрепена и от дългата кама в дясната му ръка.
Оглеждаше се за патрули на градската стража, но не очакваше да ги срещне. Ако тук обикаляха стражи, побойниците и скитниците нямаше да се навъртат. Можеше, разбира се, с една дума да отпрати душещите стражи, но не искаше никой да го забележи и не искаше никакви въпроси защо е излязъл сам и пеш толкова далече от двореца. Стъпките му се поколебаха, когато две закачулени жени се появиха на пресечката далече напред, но те продължиха, без да поглеждат в неговата посока, и той задиша по-спокойно. Твърде малко жени щяха да се осмелят да излязат навън в толкова късен час, без някой мъж до тях да държи меч или кривак, и макар и да не видя лицата им, беше готов да заложи цяла шепа злато срещу една спаружена ябълка, че са Айез Седай. Или някои други от странните жени, заели повечето легла в двореца.
Мисълта за тази сган го накара да се намръщи и да усети пощипване между плешките като опарване от коприва. Това, което ставаше в двореца, го побъркваше. Стигаха му само ония от Морския народ, и не само защото люшкаха бедра по коридорите толкова изкусително, а после ти вадеха нож. Не беше и помислил да потупа някоя по задничето, след като разбра, че те и Айез Седай се блещят едни срещу други като котки в сандък. И явно, колкото и невъзможно да изглеждаше, жените от Морския народ бяха по-големите котки. С другите обаче беше още по-зле, в известен смисъл. Каквото и да разправяше мълвата, той поне знаеше как изглеждат Айез Седай и видът им не включваше бръчки. Но някои от тях все пак можеха да преливат и той имаше досадното чувство, че преливат всички. Което беше пълна безсмислица. Морският народ може би си имаше някакъв ред, но колкото до тези „Родственички“, както ги наричаше Фалион, всеки знаеше, че ако три жени, способни да преливат, и които не са Айез Седай, седнат на една маса, то някоя Айез Седай ще се появи преди да са допили и една кана вино и ще им каже да се разкарат и повече да не говорят помежду си. И ще се погрижи точно така да стане, между другото. Това си беше даденост. Но ето че тези жени си седяха в двореца, при това над сто, събираха се насаме, ходеха си между Айез Седай без нито една да им се намръщи даже. Поне до днес. И каквото и да ги беше накарало да се свият като наплашени кокошки, Айез Седай бяха също толкова наплашени. Никак не му харесваха всички тези странности. Почнат ли Айез Седай да се държат странно, е време човек да се погрижи за собствената си кожа.
Изруга се наум и бързо се измъкна от унеса. В нощ като тази човек трябваше да си пази кожата, а разсеяността не беше най-добрият начин да го постигнеш. Добре поне, че не беше спрял, нито се беше забавил. След още няколко крачки се усмихна и опипа с палец острието на камата си. Вятърът въздъхна по улицата и затихна, изсвири през покривите и заглъхна. В кратките мигове тишина между поривите му той чуваше тихото поскърцване на ботушите, пристъпващи след него още откакто бе излязъл от двореца.
На следващата пресечка зави надясно със същата спокойна и отривиста крачка, после изведнъж долепи гръб до стената на конюшнята на самия ъгъл. Широките врати бяха затворени и сигурно залостени отвътре, но миризмата на коне и конска тор бе надвиснала тежко в ледения въздух. Ханът от другата страна на улицата беше затворен, прозорците му бяха тъмни, със спуснати кепенци, а единственият звук освен вятърът беше скърцането на полюшващата се табела, чийто знак не можеше да се различи в тъмното. Нямаше никой, който да види това, което не биваше да се види.
Само след миг скърцането на ботушите се ускори заради усилието на притежателя им да не го изпуска дълго от погледа си, сетне една закачулена глава надникна предпазливо иззад ъгъла. Не достатъчно предпазливо обаче. Лявата му ръка се шмугна в качулката, за да докопа гърло, и в същото време дясната в добре заучен жест удари с дългата кама отдолу нагоре. Почти беше очаквал да се натъкне на броня или на ризница под палтото на преследвача си и се бе подготвил за това, но камата с лекота проникна под гръдната кост. Не разбра защо това сякаш парализира дробовете на непознатия така, че не можа да извика, докато не се удави в собствената си кръв, но така стана. Все едно, нямаше време за губене. Това, че наоколо в момента не се мяркаха стражи, съвсем не означаваше, че ще остане така задълго. Бързо извъртя главата на преследвача си и я натресе в каменната стена с такава сила, че черепът изпука, после заби камата си до дръжката и усети как острието изстърга, забивайки се в гръбнака на окаяника.