Дъхът му не се учести — убийството бе просто нещо, което трябва да свършиш от време на време, не и повод за възбуда. Той пусна тялото на снега до стената и се присви до него, избърса оръжието си в тъмното палто на мъртвия, а другата си ръка пъхна под мишницата си, за да свали ръкавицата със стоманения гръб. Завъртя глава и огледа уличката в двете посоки, после бързо опипа лицето на мъртвия в тъмното. Наболата четина под пръстите му подсказа, че наистина е мъж, ала нищо повече. Мъж, жена или дете, за него беше без значение — някои глупаци се държаха тъй, че все едно децата нямат очи да видят и езици да разкажат какво са видели — ала все пак съжали, че няма мустаци или месест нос, нещо, което да събуди спомен и да му подскаже кой е този тип. Стисна ръкава на мъртвия и напипа дебела вълна, нито много фина, нито съвсем груба, и жилава ръка, която можеше да е на колар или ратай, с две думи — на кого ли не, също като палтото. Прерови джобовете на непознатия, намери в тях дървен гребен и кълбо връв и ги хвърли до трупа. Ръката му спря на колана на мъжа. На него висеше кожена кания, празна. Никой човек на земята нямаше да може да извади кама, след като оръжието на Ханлон бе намерило дробовете му. Разбира се, човек имаше всички основания да носи ножа си изваден, когато е тръгнал в нощта, но причината, която точно в този момент най се набиваше наум, бе намерението да промуши някого в гръб или да пререже нечие гърло.
Паузата обаче бе съвсем мимолетна. Без да губи времето си в празни разсъждения, той сряза каишките на кесията на жертвата си. Тежестта на монетите, изсипали се в шепата му и натикани набързо в джоба, показваше, че злато няма, нито пък някой сребърник, но срязаната кесия без монети щеше да накара онзи, който намери трупа, да реши, че е заклан от улични разбойници. Изправи се, отново нахлузи ръкавицата си и само няколко мига след като беше забил камата, вече крачеше отново с притиснат до хълбока нож и се озърташе бдително. Поотпусна се чак след като излезе на следващата улица, а и тогава не се отпусна много.
Повечето хора, които щяха да чуят за убийството, щяха да приемат версията за грабеж, която им беше оставил, но не и онзи, който бе изпратил непознатия подир него. Това, че го беше преследвал още от двореца, означаваше, че е бил изпратен, но от кого? Беше напълно убеден, че ако някоя от Морския народ е поискала да бъде наръган, щеше да го направи сама. Колкото и да го безпокояха Родственичките само заради това, че бяха тук, те като че ли се държаха кротко. Вярно, за хора, които се стараят да бъдат по-незабележими, е много вероятно да разчитат на нает нож в нощта, но той не беше разменял с никоя от тях повече от две-три думи и определено не се беше опитвал да опипа някоя. Айезседайките изглеждаха по-вероятни поръчителки, но той не беше направил нищо, с което да събуди подозрението им. Все пак някоя от тях можеше да си има свои причини да поиска смъртта му. С Айез Седай човек никога не можеше да знае. Биргит Трахелион беше глупаво момиченце, което, изглежда, наистина си вярваше, че е героиня от приказките, може би дори истинската Биргит, ако наистина бе съществувала истинска Биргит, но тя като нищо можеше да е решила, че той е заплаха за високия й сан. Можеше и пачавра да е, както кършеше бедра по коридорите с впитите си панталони, но имаше студени очи. Можеше да ти клъцне гърлото, без да мигне. Последната възможност обаче го безпокоеше най-много. Собствените му господари не бяха от най-доверчивите хора, а и не винаги човек можеше да им вярва. А лейди Шиайне Аварин, която в момента му възлагаше задачите, бе тази, която го повика и го прати в нощта. В нощта, в която някакъв непознат тип съвсем случайно го чакаше, за да тръгне след него с нож в ръката. Не вярваше той на съвпадения, каквото и да разправяха хората за този ал-Тор.
Мисълта да се върне в двореца го споходи и си отиде — само за миг. Беше си скътал злато; можеше с подкуп да се измъкне през портите не по-трудно от всеки друг, или просто да се разпореди да му отворят някоя и да я задържат отворена, докато не излезе. Но това щеше да означава да изкара остатъка от живота си озъртайки се непрекъснато, а всеки, който го приближеше на повече от ръка разстояние, можеше да е изпратен, за да го убие. Не че сега живееше много по-различно. Рано или късно някой със сигурност щеше или да сипе отрова в супата му, или да забие нож между ребрата му. Онази пачавра Биргит с очи като камък беше най-вероятната виновничка. Или някоя Айез Седай. А може би беше обидил по някакъв начин тия Родственички. Все едно, струваше си да се пази. Пръстите му се стегнаха отново около дръжката на камата. Животът засега беше нещо добро, с всичките му там удобства и тълпите от жени, впечатлени или пък наплашени от капитана на гвардията, но и животът на беглеца бе за предпочитане пред смъртта, тук и веднага.