Давед изсумтя. Якия Мурелин — Ханлон не обичаше да е зад гърба му — го гонеха в конюшнята зад къщата всеки път, когато поискаше да пуши, защото Шиайне не харесваше миризмата на калпавия му табак, а тъй като обикновено си взимаше и по някоя халба ейл, понякога и цяла кана, нямаше да се появи скоро. Повече го безпокоеше Марилин. Тя също беше Айез Седай, явно толкова подчинена на Шиайне, колкото и Фалион или колкото него самия, но с нея той не се беше разбрал. И спорове нямаше с нея, но по принцип не вярваше на нито една Айез Седай, Черна Аджа или не. Къде ли беше отишла? За да направи какво? Нещо, което човек не знае, може да го убие, а Марилин Гемалфин прекарваше твърде дълго време, вършейки неща, за които той не знаеше нищо. Вече стигаше до извода, че в Кемлин стават твърде много неща, за които не знае нищо. Крайно време беше да ги научи, ако държеше да оживее.
След като Фалион излезе, от мразовитото преддверие той отиде направо в кухнята в дъното на къщата. Беше празна, разбира се — готвачката беше достатъчно благоразумна да не си показва носа извън килийката си долу в мазето, след като са я пратили да си ляга — и черната желязна печка и фурните бяха студени, но малкият огън в камината превръщаше кухнята в едно от малкото помещения в къщата, където щеше да е топло. Поне в сравнение с всичко останало. Свидлива жена беше Шиайне, освен когато ставаше дума за собствените й удобства. Огънят се поддържаше само в случай, че й се прище греяно вино или горещо мляко.
Влизал беше в тази къща пет-шест пъти, откакто дойде в Кемлин, и знаеше в кои долапи има подправки и в коя стая до кухнята ще се намери буре с вино. Все добро вино. За такива неща Шиайне не беше свидлива. Не и за това, което смяташе да пие сама поне. Докато Фалион се върне, той вече беше поставил на кухненската маса гърне с мед, чинийка с джинджифил и карамфил и кана вино, и беше хвърлил дърва в огъня. Шиайне можеше да каже „ела веднага“ и това да значи „веднага“, ала поискаше ли да накара човек да чака, можеше цялата нощ да изтече преди да го види. Тези повиквания винаги му струваха съня, да я изгори дано!
— Кой е гостът? — попита той.
— Не ми каза името си — отвърна Фалион и подпря вратата към коридора със стол, за да остане отворена. Така част от топлината щеше да излиза, но тя искаше да чуе, ако Шиайне я повика. Или навярно искаше да попречи да ги подслушват. — Слаб мъж е, висок и корав, прилича на войник. Офицер някакъв, или благородник, ако се съди по държането му, и андорец по говора. Изглежда интелигентен и предпазлив. Дрехите му са съвсем прости, макар и скъпи, пръстени и брошки не носи. — Изгледа намръщено масата, обърна се към един от високите долапи до вратата за коридора и добави на масата още една калаена чаша към тази, която той бе извадил за себе си. Изобщо не му беше хрумнало да извади две. Не стига, че сам трябваше да си приготви виното. Айез Седай или не, тя все пак беше слугинята. Но ето че седна до масата и избута настрана чинийката с подправки, все едно че очакваше той да я обслужи.
— Шиайне обаче имаше вчера други двама посетители, по-невнимателни от този — продължи тя, — Единият, заранта, имаше на ръкавиците си Златните глигани на Саранд, Сигурно е мислил, че никой няма да забележи толкова малко везмо, ако изобщо е мислил. Закръглен, жълтокос, на средна възраст. На всичко гледаше изпод нос, похвали виното, сякаш се изненада, че намира в тази къща толкова добра реколта, и поиска Шиайне да заповяда да ме набият, че не съм проявила достатъчно уважение. — Каза го със студен и отмерен тон. Единственият път, в който бе проявила жар, беше когато Шиайне й надяна каишката на врата. Тогава я беше чул да вие здраво. — Селяк, който рядко е стъпвал в Кемлин, но е убеден, че знае как се държат хората над него. Има брадавица на брадичката и белег като лунен сърп до лявото око. Човекът следобеда беше нисък и тъмнокос, с остър нос и шарещи очи, без белези или други отличителни знаци, доколкото видях, макар че носеше пръстен с квадратен гранат на лявата ръка. Пестеше си думите, много внимаваше нищо да не издаде от малкото, което чух, но носеше кама с Четирите луни на Дома Марн на дръжката.
Скръстил ръце, Ханлон се облегна на страничната стена на камината и запази лицето си отпуснато въпреки желанието да се намръщи. Беше сигурен, че планът е Елейн да вземе трона, ала какво предстоеше след това си оставаше загадка. Беше му обещана като кралица. Пет пари не даваше дали щеше да носи корона, или не, когато я вземеше, освен подправката, която щеше да добави — да оседлае това дългокрако парче щеше да е истинско удоволствие дори да беше щерка на някой прост селяк, особено след като момиченцето го отряза днес така пред всички! — но тези срещи със Саранд и Марн май подсказваха, че Елейн е обречена да умре без корона. Може би въпреки всичките обещания, че би могъл да попалува с една кралица, го бяха поставили на мястото му, за да може да я убие в избран момент, когато смъртта й щеше да доведе до някакъв определен резултат, търсен от Шиайне. Или по-скоро от Избрания, който й е дал заповедите — Моридин го наричаха, име, което Ханлон не беше чувал, преди да стъпи в тази къща. Виж, вероятността той самият да се окаже само една кама го безпокоеше. Стига камата да си свърши работата, какво значение има дали междувременно ще се счупи? По-добре беше да е юмрукът на дръжката, а не острието.