— Да се дава злато видя ли? — попита той. — Нещо чу ли?
— Щях да ти кажа — отвърна тя. — И според уговорката ни, мой ред е да ти задам въпрос.
Той успя да скрие раздразнението си и я погледна очаквателно. Тази глупачка винаги го питаше за Айез Седай в двореца или за онези, които се наричаха Родството, или за Морския народ. Глупави въпроси. Коя с коя била приятелка, с коя не била. Кои си говорят насаме и кои се избягват. Какво ги е чул да казват. Сякаш си нямаше друга работа освен да се крие из коридорите и да шпионира. Никога не я лъжеше — имаше голяма възможност да научи истината, нищо че беше затънала тук като слугиня; все пак беше Айез Седай — но му ставаше все по-трудно да й излезе с нещо, което не й е казвал вече, а тя непреклонно държеше да й дава нови сведения, щом очакваше да получава такива. Все пак днес имаше няколко дреболийки за нея — това, че някои от Морския народ си заминават, както и че всички подскачат, все едно че някой им пуска ледунки във врата. Трябваше да й угоди. Виж, това, което той трябваше да знае, беше важно, не някакви си проклети клюки.
Но преди да успее да си каже въпроса, вратата се отвори докрай. Мурелин беше толкова едър, че почти изпълни рамката, но мразовитият въздух все пак лъхна вътре, порив, от който пламъците в камината затрептяха. Грамадният мъж затръшна вратата. С нищо не показваше, че усеща студа, но пък кафявото му палто беше дебело колкото две наметала. Може да беше едър колкото два вола, но умът му беше най-много колкото на един. Тресна дървената халба на масата, пъхна палци под широкия си колан, изгледа Ханлон негодуващо и изръмжа:
— Ти що си седнал с жена ми бе?
Ханлон се стъписа. Не от страх от Мурелин, не и от този тъпак. Това, което го накара да се стъписа, беше Айез Седай, която скочи от стола си и грабна каната с вино. Изсипа джинджифила и карамфила, добави лъжица мед и разлюля каната, сякаш с това всичко щеше да се смеси, после с една гънка на полата си дръпна дилафа от огъня и го тикна във виното, без да провери дали се е нагрял както трябва. Изобщо не погледна към Мурелин.
— Жена ти ли? — промълви предпазливо Ханлон. Здравенякът се подсмихна.
— А бе, почти. Господарката реши, че мога да я използвам, когато те няма. Все едно, с Фали се топлим един друг по нощите. — Мурелин тръгна да заобиколи масата, все така ухилен, но този път към жената. В коридора отекна вик и той спря с въздишка, а усмивката му помръкна.
— Фалион! — рязко извика отнякъде гласът на Шиайне. — Доведи веднага Ханлон! — Фалион тресна каната на масата толкова силно, че виното се плисна от ръба, и закрачи към вратата още преди Шиайне да е свършила. Отвореше ли си устата, Фалион подскачаше.
Ханлон също подскочи, макар и по друга причина. Догони я и я хвана за ръката, докато стъпваше на първото стъпало. Бързо се обърна да се увери, че вратата е затворена. Мурелин може би все пак усещаше студа. Все едно, заговори тихо.
— Какво значи това?
— Не е твоя работа — отряза го тя. — Можеш ли да ми намериш нещо, което да го приспи? Нещо, което да сложа в ейла или във виното му? Ще изпие всичко, какъвто и вкус да има.
— Ако Шиайне мисли, че не изпълнявам заповеди, адски моя работа е и ти също трябва да го виждаш така, ако имаш поне две проклети мисли в главата си, които да отъркаш една в друга.
Тя килна глава и го изгледа изпод дългия си нос, студена като риба.
— Това няма нищо общо с теб. Ако питаш Шиайне, аз все още принадлежа на теб, когато си тук. Виждаш ли, някои неща се промениха. — Изведнъж нещо невидимо го стисна силно за китката и ръката му пусна ръкава. Друго нещо се уви около гърлото му и така го стегна, че не можеше да си поеме дъх. Лявата му ръка безсилно посегна за камата. Тонът й си остана хладен. — Мисля, че и някои други работи ще трябва да се променят, но Шиайне не гледа логично на нещата. Казва, че когато Великият господар Моридин пожелае наказанието ми да се облекчи, ще го каже. Моридин ме даде на нея. Мурелин е нейният начин да се погрижи да го разбера. Нейният начин да се увери, че разбирам, че съм нейно куче, докато тя не реши друго. — Изведнъж тя вдиша дълбоко и натискът на китката и гърлото му изчезна. Въздухът никога не му се беше струвал толкова сладък. — Можеш ли да ми донесеш каквото те помолих? — попита тя толкова спокойно, сякаш не се беше опитала току-що да го убие с проклетата Сила. Само от мисълта, че го е докоснала с нея, кожата му настръхна.