— Мога… — почна той хрипливо, спря за да преглътне, и разтри гърлото си. — Мога да ти донеса нещо, от което така ще заспи, че изобщо няма да се събуди. — Да се измъкнеше веднъж, щеше да я изкорми като гъска.
Тя изсумтя подигравателно.
— Аз ще съм първата, която Шиайне ще заподозре, а по-скоро ще си срежа сама вените, отколкото да й се опълча, каквото и да реши. Достатъчно е нещо, от което да спи цяла нощ. Мисленето го остави за мен, така ще е по-добре и за двама ни. — Опря се на резбования стълб и погледна нагоре по стълбището. — Хайде. Когато тя каже веднага, значи веднага. — Жалко, че не можеше и да я овеси като гъска да чака за ножа.
Ботушите му затопуркаха след нея по стъпалата, звукът отекна в голямото преддверие и изведнъж му хрумна, че не беше чул гостът да напуска. Освен ако къщата нямаше някой таен изход, за който не знаеше, оставаше предната врата, тази към кухнята и другата отзад, до която можеше да се стигне само като се минеше покрай кухнята. Тъй че явно щеше да срещне този войник. Може би се очакваше да е изненада. Той скришом измъкна камата от канията.
Както беше очаквал, в широката камина на гостната — от мрамор със сини жилки — пращеше буен огън. В стаята имаше какво да се плячкосва, при толкова порцеланови вази от Морския народ върху масичките с позлатени ръбове и гоблените и килимите, за които можеше да се вземе добра цена. Само един от килимите май вече беше изгубил цената си. Насред стаята лежеше нещо, покрито с одеяло, и ако нещастникът под него не беше оцапал килима с кръвта си, Ханлон бе готов да изяде ботушите, стърчащи от единия край.
Самата Шиайне седеше на един от резбованите столове, хубава жена в извезана със злато синя коприна, с изкусен колан от предено злато и тежка златна огърлица на тънката шия. Лъскавата й кафява коса се спускаше под раменете, изрядно прибрана в дантелена мрежичка. На пръв поглед изглеждаше нежна, ала в лицето й се долавяше нещо лисиче, а усмивката й никога не стигаше до тези големи кафяви очи. Почистваше с дантелена кърпа малката кама в ръката си, оцапана с кръв до дръжката.
— Иди и кажи на Мурелин, че имам един… вързоп… за него, да го изхвърли след малко, Фалион — кротко каза тя.
Лицето на Фалион остана гладко като излъскан мрамор, но тя направи лек реверанс, на който почти не липсваше раболепие, преди да се измъкне от стаята на бегом.
Ханлон изгледа с крайчеца на окото си жената и камата й, после пристъпи до одеялото, наведе се и повдигна крайчеца. Срещу него се оцъклиха две сини очи от лице, което сигурно беше изглеждало кораво, докато е било живо. Мъртвите винаги изглеждаха някак по-смекчени. Явно не беше нито толкова предпазлив, нито толкова интелигентен, колкото го мислеше Фалион. Ханлон пусна одеялото и се изправи.
— Казал е нещо, на което сте възразили, милейди? Кой беше?
— Каза няколко неща, на които възразих. — Тя вдигна камата и огледа острието да се увери, че е чисто, а после я плъзна в обшитата със злато кания на кръста си. — Я ми кажи, детето на Елейн твое ли е?
— Не знам кой е баща на палето — отвърна кисело той. — Защо, милейди? Мислите, че съм се размекнал ли? Последната кучка, която заяви, че е заченала от мен, я натиках в един кладенец да й охладя главата и се погрижих да си остане там. — На една от масичките отстрани имаше поднос със сребърна кана за вино с дълга шия и две сребърни чаши. — Това безопасно ли е? — попита той и надникна в чашите. И двете имаха вино на дъното, но една малка добавка в едната трябваше да е превърнала мъртвия в лесна плячка.
— Катрел Мосенаин, дъщеря на железар от Мероне — каза жената точно толкова гладко, сякаш беше всеизвестен факт, и той едва не трепна от изненада. — Пръснал си й главата с камък преди да я хвърлиш в кладенеца, несъмнено за да й спестиш удавянето. — Откъде знаеше името на пачаврата, още повече за камъка? Той самият беше забравил името й. — Не, съмнявам се, че би се размекнал, но не бих искала да мисля, че целуваш лейди Елейн, без да съм осведомена. Определено не би ми харесало.
Изведнъж тя се намръщи на оцапаната с кръв дантела в ръката й, стана с изящество и отиде до камината, за да я хвърли в пламъците. Остана там изпънала ръце да се стопли, без да поглежда към него.