— Можеш ли да уредиш няколко сеанчански жени да избягат? Най-добре ще е да има и от онези, които се наричат сул-дам, както и от така наречените дамане. — Малко се затрудни със странните думи. — Но ако не можеш и от двете, то поне няколко сул-дам. Те ще освободят от другите.
— Може би. — Кръв и пепел, прескачаше от едно на друго по-ловко и от Фалион тази нощ. — Няма да е лесно, милейди. Всички ги пазят зорко.
— Не съм те питала дали ще е лесно — отвърна тя, взряна в пламъците. — Можеш ли да изместиш стражата по-надалече от хранителните складове? Ще съм доволна, ако някои от тях все пак изгорят. Омръзнаха ми опитите, които все се провалят.
— Това не мога да направя — отвърна той. — Освен ако не очаквате веднага след това да се скрия. Те така усърдно си записват заповедите, че и един кайриенец ще пребледнее. А и все едно, няма с нищо да помогне при тези Портали, през които докарват още и още фургони всеки проклет ден. — Честно казано, не съжаляваше за това. Гадеше му се от начина, по който се правеше, разбира се, но не съжаляваше. Очакваше, че дворецът при всички случаи ще е последното място в Кемлин, което ще изпита глад, но беше преживял обсади от двете страни на бойната линия и нямаше намерение отново да вари ботушите си за супа. Шиайне обаче искаше пожари.
— Още един отговор, за който не съм питала. — Тя поклати глава, все така загледана в пламъците, не към него. — Но може би нещо би могло да се направи. Всъщност колко близо си до… спечелване чувствата на Елейн? — довърши тя превзето.
— По-близо, отколкото в деня, когато дойдох в двореца — изръмжа той, загледан ядосано в гърба й. Стараеше си никога да не оскърбява онези, които Избраният е поставил над него, но тази кучка го предизвикваше. Можеше да скърши тънкия й врат като пръчица! За да не посегне към гърлото й, си напълни една от чашите и я задържа в ръка, без да му се пие. В лявата си ръка, разбира се. Това, че в стаята имаше един труп, съвсем не означаваше, че не е намислила да ги направи два. — Но не бива да бързам. Не мога ей така да я натисна в някой ъгъл и да я погъделичкам под ризката.
— Предполагам — каза приглушено Шиайне. — Едва ли е като жените, с които си свикнал. — Смееше ли му се? Надсмиваше ли му се? Едва се сдържа да не хвърли чашата и да удуши това момиченце с лисиче лице.
Изведнъж тя се извърна и той примигна, щом видя как небрежно пъхна камата си обратно в ножницата. Така и не беше я видял да изважда проклетото нещо! Отпи от виното, без да помисли, и едва не се задави, щом осъзна какво е направил.
— Би ли ти харесало да оплячкосаш Кемлин? — попита го тя.
— И още как, стига да имам добра компания зад гърба си и чист път до портите. — Виното трябваше да е безвредно. Двете чаши означаваха, че е пила и тя, а ако бе избрал чашата на мъртвия, то отровата, останала в нея, нямаше да може да умори и една мишка. — Това ли искате? Изпълнявам заповедите като всеки след мен. — Така беше, когато изглеждаше възможно да ги надживее, или когато заповедите идваха от Избрания. Да не се подчиниш на Избрания бе все едно да умреш като глупак. — Но понякога е добре да знаеш повече от „иди там и направи това“. Ако ми кажете какво целите в Кемлин, сигурно ще мога по-добре да помогна да го постигнете бързо.
— Разбира се. — Усмивката й показа всичките й зъби, но очите й останаха плоски като излъскани кафяви камъчета. — Но най-напред, кажи ми защо имаш прясна кръв по ръкавицата?
Той й отвърна с усмивка.
— Уличен крадец, който не извади късмет, милейди.
Може би тя го беше изпратила, а може би не, но Давед добави и нейното гърло в списъка на тези, които смяташе да среже. А май трябваше да добави и това на Марилин Гемалфин. В края на краищата единственият оцелял щеше да е единственият, който да може да разкаже какво се е случило.
Глава 16
Предмет на преговори
Утринното слънце беше клекнало на хоризонта, оставяйки по-близката страна на Тар Валон все още загърната в сенки, но покрилият всичко сняг блестеше ярко. Самият град сияеше сякаш зад дългите си бели стени, увенчани с горди кули и знамена, ала на Егвийн, възседнала дорестия си кон край речния бряг над града, той й се струваше много по-далечен, отколкото беше в действителност. Река Еринин тук се уширяваше на повече от две мили, а ръкавите й, Алиндрел Еринин и Осендрел Еринин, обтичащи острова от двете страни, бяха почти на половината от това, тъй че Тар Валон сякаш се бе разположил посред някое голямо езеро, недостижим въпреки масивните мостове, извисяващи се над водите така, че корабите да могат с лекота да плават под тях. Самата Бяла кула, костенобял стълб, издигащ се на необозрима висота от самото ядро на града, пълнеше сърцето й с копнеж за роден дом. Не за Две реки, а за Кулата — там сега беше нейният дом. Облаче дим привлече погледа й, тънка черна резка на отвъдния бряг, зад града, и лицето й се сгърчи в гримаса. Дайшар затъпка с копито в снега, но тя го потупа по шията и дорчото се успокои. Много повече бе нужно, за да се утеши ездачката му. Тъгата по родния дом бе само малка частица от това. Нищожна, в сравнение с останалото.