Тъй или иначе, веднага щом Егвийн даде разрешението си, тя сръга чернокракия си кон в галоп, разпръсквайки тумба ратаи в груби палта и с шалове около главите, които носеха големи кошове. Един от тях се пльосна по лице в полузамръзналата кал, минаваща за улица. Аринвар на Шериам, слабичкият кайриенец с посивелите бакенбарди, се спря, колкото да се увери, че човекът се вдига на крака, и пришпори тъмнокафявия си жребец след нея, оставяйки ратая с неговите проклятия, насочени като че ли повече към смеещите му се приятели. Всеки знаеше, че когато една Айез Седай иска да тръгне нанякъде, просто се дръпваш от пътя й.
Това, което се беше изсипало от коша на падналия, привлече окото на Егвийн и я накара да потръпне — купчина месо, в което пълзяха толкова много червеи, че като че ли бяха повече от самото месо. Ратаите явно бяха понесли развалено месо към бунищата. Нямаше смисъл да се съхранява нещо развалено — само умиращ от глад човек можеше да го яде, — но всеки ден се изхвърляха твърде много кошове с развалено месо и зърно. Впрочем половината каци с осолено свинско и осолено говеждо, отворени за употреба, толкова воняха, че нищо не можеше да се направи, освен да се заровят. За слугите и ратаите, поне за тези, които имаха опит в лагерен живот, това не беше новост. Малко по-зле от обикновеното, но не и нечувано. Някои търговци в стремежа си за повече печалба винаги пробутваха и по малко, загнило месо с доброто. Сред Айез Седай обаче това беше повод за дълбока загриженост. Всяко буре с месо, всеки чувал със зърно, с брашно или друга храна биваше обкръжен от Опазване веднага щом се закупеше, а това, което се втъчеше в Опазване, не можеше да се промени, докато сплитът не се махнеше. Но въпреки това месото загниваше и насекомите се рояха. Сякаш чезнеше самият сайдар. А по-лесно можеш да накараш една Сестра да се пошегува за Черната Аджа, отколкото да заговори за това.
Един от смеещите се мъже забеляза, че Егвийн ги гледа, и сръга оклепания с кал човек, който набързо смекчи езика си, макар и не много. Даже я изгледа навъсено, сякаш тя беше виновна за падането му. С полускритото й под качулката лице и без шала на Амирлин, сгънат в кесията на колана й, те, изглежда, я взимаха за някоя от Посветените, тъй като не всички от тях разполагаха с необходимото облекло, за да се обличат винаги както е прието, или навярно за посетителка. В лагера редовно се промъкваха жени, които често пъти криеха лицата си, докато не напуснат, все едно дали облечени в изящна коприна или в груба вълна, а показването на кисела физиономия на гостенка или на Посветена определено беше по-безопасно, отколкото да гримасничиш на една Айез Седай. Изглеждаше непривично, че не започнаха да клатят глави и да се кланят.
Беше се качила в седлото още преди да съмне и ако горещата баня беше изключена — водата трябваше да се донесе от кладенците, изкопани на половин миля западно от лагера, заради което се ограничаваха всички Сестри, освен най-придирчивите и погълнатите от себе си — та ако за дълго киснене в горещата вода не можеше и дума да става, то все пак щеше да е добре поне да стъпи на земята. Или още по-добре — да вдигне крака на столчето. Освен това отказът да позволиш на студа да те засегне не беше същото като да стоплиш ръце над горещия мангал. Нейното собствено писалище също щеше да е затрупано с хартии. Предната нощ беше казала на Шериам да й приготви докладите за състоянието на ремонта на фургони и за снабдяването с фураж за конете. Щяха да са сухи и скучни, но тя всеки ден извършваше проверки в различни области, за да може поне да разбере дали това, което й казват, се основава на факти или на пожелания. А и винаги ги имаше донесенията на очите и ушите. Това, което Аджите решаваха да стигне до Амирлинския трон, винаги се оказваше много по-вълнуващо четиво в сравнение с донесенията на Шериам и Леане от техните агенти. Не толкова заради противоречията, а защото това, което Аджите криеха, можеше да изрисува интересни картинки. Удобството, наред с дълга, я привлече към кабинета — всъщност поредната шатра, въпреки че всички я наричаха „Кабинета на Амирлин“ — но това беше възможност да се огледа, без всичко да се подреди набързо преди пристигането й. Тя придърпа качулката си още малко, за да скрие още по-добре лицето й, и леко докосна с пети хълбоците на Дайшар.