Малко хора бяха на коне, предимно Стражници, макар че в движението тук-там се мяркаше по някой коняр, повел коня почти в тръс, доколкото беше възможно в дълбоката до глезените киша, но като че ли никой не я разпознаваше на коня. За разлика от почти празните улици, дървените тротоари, най-обикновени груби дъски, наковани по нарязаните с трион трупи, се огъваха под тежестта на хората. Шепата мъже, осеяли непрестанния поток от жени като стафиди в сладкиш, вървяха два пъти по-бързо от всички останали. С изключение на Стражниците, Айез Седай очакваха мъжете да свършат работата, за която са пратени, час по-скоро. Почти всички жени държаха лицата си скрити, дъхът им излизаше на бели облачета от отворите на качулките, и все пак не беше трудно да се отличат Айез Седай от посетителките, все едно дали наметалата им са прости, или пък извезани и обшити с кожа. Тълпите се разтваряха пред всяка Сестра. Всеки друг трябваше да си пробива път с лакти. Не че в този мразовит предобед се мяркаха много Сестри. Повечето си седяха на топло в шатрите, сами или по две — по три, четяха или пишеха писма, или разпитваха гостенките си за всичко, което можеха да донесат отвън. Което можеше да се сподели или да не се сподели с останалите от Аджата на всяка Сестра, но едва ли с някоя друга.
Светът гледаше на Айез Седай като на монолит, извисяващ се над всичко и непоклатим, или поне така се гледаше на тях преди всички да научат за разделението на Кулата, но голата истина си беше, че Аджите страняха една от друга. Съветът беше единственото им място за събиране, а пък самите Сестри не бяха нищо повече от събрани на едно място отшелнички, изричащи повече от три думи от необходимото единствено пред най-близките си приятелки. Или пред друга Сестра, с която ги е събрал някакъв общ замисъл. Каквото и да се променеше с Кулата, Егвийн беше убедена, че това никога нямаше да се промени. Нямаше смисъл от преструвки, че Айез Седай някога са били нещо друго освен Айез Седай или ще бъдат, огромна река, носеща се устремно по руслото си, всичките й мощни течения скрити дълбоко и променящи посоката си неуловимо бавно. Тя самата бе съградила припряно няколко яза в тази река, отклонявайки един поток натам, друг — насам, заради своите си цели, но знаеше, че стените им са временни. Рано или късно дълбоките течения щяха да подкопаят язовете й. Можеше само да се моли да удържат достатъчно дълго. Да се моли и да ги укрепва колкото може.
Много рядко из тълпата се мяркаше по някоя Посветена, със седемцветните лентички на качулката на бялото наметало, но далеч повече бяха новачките в бялата вълна без никаква украса. Всъщност само няколко от двадесетте и една Посветени в лагера разполагаха с обшитите с ленти наметала, а малкото си обшити рокли пазеха за преподаването си в класовете или за придружаване на Сестри, но се полагаха големи усилия всяка новачка да е облечена винаги в бяло, дори когато има само една дреха. Посветените неизбежно се стараеха да се движат с лебедовата походка на Айез Седай и една-две почти успяваха въпреки поклащането на дървените пасажи под краката им, ала новачките притичваха почти толкова бързо, като малкото мъже, забързани по работа или за лекциите си на групички по пет—шест.
От дълго време Айез Седай не бяха имали толкова много новачки за обучаване, във всеки случай след Тролокските войни, когато и самите Айез Седай били много повече, а това, че в един момент се бяха озовали с близо хиляда ученички, доведе до пълно объркване, докато не ги организираха в тези „семейства“. Наименованието не беше съвсем официално, но вече се използваше дори от онези Айез Седай, които продължаваха да негодуват, че трябва да приемат всяка жена, която пожелае. Сега всяка новачка знаеше къде трябва да бъде и кога, а всяка Сестра най-малкото можеше да го разбере. Да не говорим, че броят на избягалите намаля. Това винаги си беше грижа за Айез Седай, а няколкостотин от тези жени спокойно можеха да се сдобият с шала. Никоя Сестра не желаеше да бъде изгубена някоя от тях. От време на време някои жени продължаваха да се измъкват, след като разберяха, че обучението е по-тежко, отколкото са очаквали, и че пътят към шала на Айез Седай е по-дълъг, но освен че „семействата“ улесняваха проследяването им, бягството вече изглеждаше по-малко привлекателно за жени, които си имат пет-шест братовчедки, както се наричаха, на които да се облегнат.
Доста преди големия квадратен павилион, служещ за Съвет на Кулата, тя свърна Дайшар по една странична уличка. Пешеходният пасаж пред светлокафявото зебло на павилиона беше празен — Съветът не беше място, където човек можеше да пристъпи, без да има работа там — но многократно кърпените странични платнища бяха спуснати, тъй че не можеше да се предвиди кой ще излезе оттам. Всяка Заседателка щеше от един поглед да познае Дайшар, а някои Заседателки тя предпочиташе да избегне повече от други. Лелейн и Романда например, които се съпротивляваха на нейната власт толкова инстинктивно, колкото се противопоставяха една на друга. Или някоя от онези, които бяха започнали да говорят за преговори. Щеше да е прекалено да повярва, че те просто са се надявали да повдигнат по този начин духовете, иначе нямаше да шепнат. Вежливостта обаче трябваше да се поддържа, колкото и често да й се искаше да скъса ушите на някоя от тях, но все пак никоя нямаше да може да помисли, че е пренебрегната, ако Егвийн не я е видяла.