Входният прорез се разтвори рязко, появи се Леане и закопча тъмнозеленото си наметало със сребърна игла с форма на риба. Наметалото беше копринено и пищно извезано със сребро и злато, както и корсажът на роклята й. Червените й ръкавици също бяха извезани. Леане отделяше голямо внимание на облеклото си, откакто се присъедини към Зелената Аджа. Очите й леко се разшириха, като видя Егвийн, но бронзовото й лице моментално се изглади. Само с един поглед прецени положението и вдигна ръка, за да спре една новачка, която вървеше сама. Новачките ходеха на уроци „семейно“.
— Как се казваш, чедо? — Много неща се бяха променили у Леане, но не и енергичността й. Освен когато го пожелаеше. Много мъже се размекваха като туткал, когато гласът на Леане прозвучеше премаляло, но пред жени никога не хабеше този свой номер. — Да не си по работа за някоя Сестра?
Новачката, светлоока жена някъде на средна възраст, със съвършено гладка кожа, не видяла нито ден работа на полето, зяпна неприкрито, преди да се съвземе достатъчно, за да направи реверанса — гладко заучено изпъване на белите поли с изящно прибрани длани. Висока почти колкото мъж, но жилава, изящна и красива, на Леане също й липсваше лишената от възраст външност, ала нейната физиономия беше една от най-известните в лагера. Новачките я сочеха с благоговение — Сестра, която някога е била Пазителка, която е била усмирена и после Изцерена, за да може да прелива отново, макар и не толкова силно като преди. И при това беше сменила Аджата си! И най-новите жени в бяло вече бяха научили, че това не се е случвало никога досега, въпреки че останалото за съжаление се бе превърнало в познание. По-трудно беше да накараш една новачка да не бърза, след като не можеш да й изтъкнеш, че рискува да приключи стремежа си към шала, самоизгаряйки се, и да загуби завинаги Единствената сила.
— Летис Мъроу, Айез Седай — отвърна почтително жената с мурандийски акцент. Като че ли понечи да каже още нещо, може би да си каже титлата, но един от първите уроци при записването в Кулата бе, че оставяш зад гърба си всичко, което си била. Беше труден урок за някои, особено за онези, които притежаваха титли. — Отивам да навестя сестра си. Не съм я виждала за повече от минутка, откакто напуснахме Муранди. — Роднините винаги ги поставяха в различни „семейства“, както и жени, които се бяха познавали преди да ги впишат в Книгата на новачките. Това даваше възможност да възникнат нови приятелства, както и да се пресекат неизбежните напрежения, когато една се учи по-бързо от другата или притежава по-висок потенциал. — Тя също е свободна от уроци до следобед и…
— Сестра ти ще трябва да почака още малко, чедо — прекъсна я Леане. — Подръж, моля те, коня на Амирлин.
Стъписана, Летис зяпна Егвийн, която тъкмо бе успяла да извади шарфа си. След като подаде на жената юздите на Дайшар, тя смъкна качулката си и нагласи на раменете си тясната ивица плат. Лек като перце в кесията й, около врата й шарфът сякаш притежаваше своя истинска тежест. Сюан твърдеше, че понякога можеш да усетиш всички жени, носили някога шарфа, увиснали по краищата му, едно постоянно напомняне за отговорност и дълг, и Егвийн вярваше на всяка нейна дума. Мурандийката зяпна още повече, отколкото заради Леане, и й отне много повече време да се сети за реверанса. Несъмнено беше чула, че Амирлинката е млада, но едва ли си беше представяла колко точно е млада.
— Благодаря, чедо — каза гладко Егвийн. Беше време, когато се чувстваше странно да нарича „чедо“ жена с десет години по-голяма от нея. Ала времето променяше всичко. — Няма да се бавя. Леане, би ли помолила някой да изпрати коняр за Дайшар? След като вече слязох от седлото, едва ли ще се кача пак, а на Летис нека позволим да се види със сестра си.
— Сама ще се погрижа, Майко.
Леане завърши с плавен реверанс и си тръгна без най-малкия намек, че между тях има нещо повече от тази случайна среша. Егвийн й се доверяваше много повече, отколкото на Аная или дори на Шериам. Определено не криеше никакви тайни от Леане, нито от Сюан. Но приятелството й с тях беше поредната тайна, която трябваше да се пази. Първо, защото Леане разполагаше с очи и уши в Тар Валон, ако не и в самата Кула, и техните донесения стигаха до Егвийн и само до нея. Второ, Леане беше много обичана затова, че се приспособява толкова добре към принизеното си положение, и всяка Сестра я посрещаше с разтворени обятия, макар и само заради това, че беше живото доказателство, че усмиряването, най-ужасната заплаха за всяка Айез Седай, може да бъде Изцерено. Посрещаха я радушно и тъй като сега тя наистина беше по-долу от тях, стоеше по-ниско от половината Сестри в лагера, често говореха пред нея за неща, които никога нямаше да поискат да научи Амирлин. Тъй че Егвийн дори не я погледна, когато си тръгна. Вместо това се усмихна мило на Летис — жената се изчерви и се прегъна в нов реверанс, — а после влезе в шатрата, като сваляше ръкавиците си.