— Казах й, че тази сутрин няма да имате време за гости, Майко — каза рязко Сюан, като продължаваше да гледа с яд жената на възглавниците, докато поемаше със свободната си ръка наметалото на Егвийн, — но по-добре на котешка люлка да си бях играла сама, отколкото да си отварям устата. — Окачи наметалото на грубата закачалка и изсумтя презрително. — Може би ако носех бричове и имах мустаци, щеше да ми обърне внимание. — Сюан, изглежда, вярваше на всички слухове за предполагаемите похождения на Халима с по-хубавичките занаятчии и войници.
Странно, тази лоша репутация като че ли развеселяваше Халима. Може би дори й харесваше. Тя се засмя, ниско и гърлено, и се протегна върху възглавниците като котка. Проявяваше неуместен вкус към корсажите с дълбоки деколтета, нещо невероятно за такова време, и едва не се измъкна от зелената си коприна на сини ивици. Коприната едва ли можеше да се нарече обичайно облекло за секретарка, но благотворителността на Делана беше голяма или пък дългът й към Халима.
— Изглеждате ми угрижена тази сутрин, Майко — промърмори зеленооката жена, — и се измъкнахте много рано за ездата, постарахте се да не ме събудите. Помислих, че може би ще поискате да си поговорим. Нямаше да получавате толкова главоболия, ако говорехте повечко за грижите си. Знаете, че поне с мен може да си говорите. — Хвърли око на Сюан, която я гледаше отвисоко с презрение, и отново се изсмя гърлено. — И знаете, че нищо не искам от вас, за разлика от някои. — Сюан отново изсумтя и нарочно се засуети с поставянето на папката върху писалището — малко на така, ето тъй, каменната мастилничка тука, бурканчето с мастило — ей тука. Даже попремести поставката за перото.
Егвийн с голямо усилие се сдържа да не въздъхне. Едва. Халима наистина не искаше нищо повече от една постеля в шатрата на Егвийн, за да е подръка, когато отново настъпи главоболието й, а спането тук сигурно я затрудняваше в задълженията й към Делана. Освен това Егвийн харесваше земната й прямота. Беше много лесно да си поговори с Халима и да забрави за малко, че е Амирлинският трон, отпускане, каквото не можеше да получи дори със Сюан. Твърде упорито се беше борила, за да бъде припозната за Айез Седай и Амирлин, и все още твърде слабо удържаше това припознаване. Всяко изплъзване от това да е Амирлин щеше да доведе до ново изплъзване, после до ново, и до друго след това, докато накрая щяха да започнат да я смятат за заиграло се дете. Поради това Халима се оказваше един ценен лукс, да не говорим, че пръстите й бяха способни да премахват главоболието на Егвийн толкова удивително. Но за нейно неудоволствие, всяка друга жена в лагера като че ли споделяше преценката на Сюан, с изключение може би на Делана. Сивата изглеждаше твърде целомъдрена, за да наеме толкова леконравна жена, колкото и благотворителност да й дължеше. Във всеки случай дали жената се задяваше с мъже, в момента беше без значение.
— Боя се, че наистина имам работа, Халима — каза тя, докато сваляше ръкавиците си. Планини от работа, през повечето дни. На масата, разбира се, все още не се бяха появили докладите на Шериам, но тя скоро щеше да ги изпрати, заедно с няколко петиции, които според нея заслужават вниманието на Егвийн. Само няколко: десет-дванайсет апела за овъзмездяване на нанесени оскърбления, като от Егвийн се очакваше да наложи присъдата на Амирлин над всяко от тях. Не можеш да го направиш, без да проучиш, да зададеш въпроси, ако държиш да наложиш справедлива присъда. — Сигурно би могла да вечеряш с мен. — Стига да свършеше навреме за нещо повече от това да хапне набързо на същата тази маса в кабинета. Вече наближаваше пладне. — Тогава можем да поговорим.
Халима се надигна рязко, очите й блеснаха и пълните й устни се присвиха, но мръщенето изчезна толкова бързо, колкото се появи. Но тлеещият огън в очите си остана. Ако беше котка, гърбът й щеше да се извие на дъга, а опашката й да заприлича на четка за съдове. Изправи се изящно на килима и приглади роклята на бедрата си.
— Добре. Сигурна ли сте, че не искате да остана?
В забележителен синхрон, между очите на Егвийн се появи онзи пулс, предвестник за ослепяващата болка, но тя въпреки това поклати глава и повтори, че има работа. Халима се поколеба още миг, отново присвила уста и стиснала с ръце полите си, а после дръпна коприненото си наметало от закачалката и излезе от шатрата, без дори да си направи труд да се загърне. Можеше да настине, ако тръгнеше така в студа.
— Този нрав на продавачка на риба рано или късно ще й създаде неприятност — промърмори Сюан преди платното на входа да спре да се полюшва. — Край вас се сдържа, но пред мен си показва грубия език. И пред всяка друга. Чули са я да крещи на Делана. Чувал ли е някой някога секретарка да крещи на работодателката си, при това Сестра? Заседателка! Не разбирам защо Делана продължава да я търпи.