Настъпи мълчание. С изключение на Шериам поне. Тя се беше присвила на няколко стъпки от Егвийн и раменете й се тресяха още не беше овладяла плача си.
И тогава Романда тежко въздъхна.
— Навярно бихме могли да разширим кръговете достатъчно, за да се противопоставим на Отстъпниците — тихо промълви тя и странно, това придаде на думите й повече тежест, отколкото ако беше извикала. — Навярно ще можем да контролираме ашаманите.
— Когато се давиш — отвърна Мория също така тихо, — се хващаш за всеки клон, край който те отнесе течението, дори да не си сигурна, че ще издържи на тежестта ти. Водата все още не се е затворила над главите ни, но ние се давим, Романда. Давим се.
Отново настъпи тишина. Чуваха се само хлипанията на Шериам. Къде се беше дянал целият самоконтрол? Изражението на нито една Заседателка не беше особено спокойно, в това число дори на Мория, Малинд и Ескаралд. Перспективата никак не беше приятна. Лицето на Делана определено беше позеленяло. Изглежда, че по-скоро тя всеки момент щеше да повърне, а не Шериам.
Егвийн пак стана, за да зададе задължителния въпрос. Дори когато се предлагаше нещо немислимо, ритуалите трябваше да се спазват. Може би дори повече от всякога.
— Коя ще се изкаже против това предложение?
Ораторки не липсваха, но пък всички се бяха съвзели достатъчно, за да спазват протокола. Няколко Заседателки се раздвижиха едновременно, но Магла стана първа и другите останаха по местата си, без да показват нетърпението си. След Магла говори Файсел, после Вирилин. След нея беше Сароя и накрая — Такима. Всяка говори дълго, като Вирилин и Сароя почти прекалиха, и всяка говори с цялото красноречие, което можеше да вложи. Никоя жена не стигаше до стола на Заседателка, без да има необходимото красноречие. Въпреки това скоро стана ясно, че всички се повтарят, макар и с различни думи. Отстъпниците и тяхното оръжие изобщо не бяха споменати. Черната кула беше темата на Заседателките, Черната кула и ашаманите. Черната кула беше погибел върху лицето на земята, заплаха толкова голяма, колкото самата Последна битка. Самото име намекваше за връзки със Сянката, да не говорим, че беше пряк шамар по Бялата кула. Така наречените „Аша’ман“ — никоя не изрече името, без да добави „така наречените“, или да го каже с насмешка; Аша’ман на Древната реч означаваше „бранител“, а те бяха всичко друго, но не и бранители — така наречените ашамани можеха да преливат! Мъже, осъдени да полудеят, ако мъжката половина на Силата не ги убие преди това. Безумци, владеещи Единствената сила. От Магла до Такима всяка изрече това, влагайки и последната трошица ужас, който изпитваха. Ужаса на света от три хиляди години и Разрушението на света преди това. Мъже като тях бяха унищожили света, унищожили бяха Легендарния век и бяха опустошили до неузнаваемост земния лик. И сега ги приканваха да направят съюз с тях. Ако го направеха, щяха да бъдат прокълнати от всички народи, и с основание. Щяха да ги поругаят всички Айез Седай, и правилно. Не можеше да стане това. Не можеше.
Когато най-сетне Такима седна и заоправя грижливо шала си, се усмихваше лекичко, но много доволно. Заедно бяха успели да изкарат ашаманите по-страшни и по-опасни от Отстъпниците и Последната битка, взети заедно. Ужасни може би колкото самия Тъмен.
След като Егвийн беше задала ритуалните въпроси, на нея се падаше и да завърши, и тя леко се надигна, колкото да каже:
— Кой става за споразумение с Черната кула?
Само си беше мислила преди малко, че имаше тишина. Шериам бе овладяла хленченето си, въпреки че по бузите й още блестяха сълзи, но ахването й прозвуча като крясък сред тишината, последвала този въпрос.
Усмивката на Такима се плъзна на една страна, когато Джаня се изправи в мига, в който Егвийн довърши изречението си.
— Дори една тънка клонка е по-добре от никакъв клон, когато се давиш — заяви Джаня. — Предпочитам да опитам, вместо да се осланям на надеждата, докато не стигна дъното. — Имаше навика да говори, когато не й се полага.
Самалин се надигна и застана до Малинд, и изведнъж настъпи оживление: Салита, Берана и Аледрин се вдигнаха едновременно, а Квамеса само миг след тях. Девет станали Заседателки — и времето сякаш спря. Егвийн усети, че си е захапала устната, и бързо я пусна, с надеждата, че не са я забелязали. Дано да не беше изкарала кръв. Не че я гледаше някой. Всички бяха затаили дъх.