Романда седеше и гледаше навъсено Салита, която се бе вторачила право напред, с посивяло лице и треперещи устни. Тайренската Сестра не можеше да скрие страха си, но не се и опитваше. Романда кимна бавно и после — съвсем изненадващо — стана. Тя също реши да наруши обичая.
— Понякога — и погледна Лелейн право в очите — трябва да сторим неща, които не искаме.
Лелейн срещна погледа на сивокосата Жълта, без да мигне. Лицето й все едно беше изваяно от порцелан. Брадичката й бавно се надигна. И изведнъж тя стана и погледна нетърпеливо към Лирел, която я зяпна за миг, преди също да се изправи.
Всички бяха зяпнали. Никой не издаваше звук. Беше свършило.
Почти свършило. Егвийн се окашля, за да привлече вниманието на Шериам. Следващото се полагаше на Пазителката, но Шериам бършеше с пръсти сълзи от бузите си и очите й обхождаха пейките, сякаш искаше да преброи колко Заседателки са станали и се надяваше, че е сбъркала. Егвийн се окашля малко по-силно и зеленооката се сепна, обърна се и я зяпна. Дори и тогава сякаш изтече цяла вечност, преди да се съвземе и да се върне към задълженията си.
— Малкият консенсус е станал — обяви тя с неуверен глас — за търсене на споразумение с… с Черната кула. — Вдиша дълбоко, изправи гръб и гласът й върна силата си. Отново беше стъпила на познат терен. — В интерес на единството, моля да стане Големият консенсус.
Призивът беше властен. Дори по въпроси, които можеше да се решат с Малък консенсус, единодушието винаги беше за предпочитане и винаги се търсеше. Часове и цели дни на спорове можеха да отидат, докато се получи, но усилието нямаше да спре, докато всяка Заседателка не се съгласеше или не станеше ясно като изворна вода, че съгласие няма да има. Властен зов, който привличаше всяка Сестра. Делана се надигна като издърпана против волята й кукла и се огледа колебливо.
— Не мога да стана за това — каза Такима напук на всякакво приличие. — Каквото и да ми се каже, колкото и дълго да седим. Не мога да стана и няма да стана! Няма и няма!
Никоя друга не стана също така. О, Файсел помръдна на мястото си и почти се надигна, намести си шала и пак трепна, сякаш се канеше да стане. Но дотук. Сароя хапеше кокалчетата на пръстите си с физиономия на пълен ужас, а Вирилин приличаше на жена, ударена с чук между очите. Магла стискаше краищата на пейката, за да се задържи на мястото си, зяпнала унило в килима пред себе си. Явно усещаше навъсения поглед на Романда, забит в тила й, но само сви рамене.
Такима трябваше да е краят. Нямаше смисъл да се търси Голям консенсус, след като една е дала да се разбере, че няма да стане. Но Егвийн реши на свой ред да наруши приличието и протокола.
— Има ли някоя, която чувства, че трябва да напусне стола си заради това? — запита тя с висок и ясен глас.
Ахкания изпълниха павилиона, но тя затаи дъх. Това можеше да ги разбие, но беше по-добре да се постави открито сега, ако щеше да се стигне дотам. Сароя я изгледа свирепо, но никоя не помръдна.
— Тогава ще продължим — каза тя. — Внимателно. Ще ни отнеме време, докато решим кои ще се обърнат към Черната кула и какво ще трябва да заявят. — Време да си осигури няколко защити. Светлина, щеше да й се наложи да пълзи, докато се оправи с това. — Първо, има ли предложения за нашето… пратеничество?
Глава 20
В нощта
Много преди да завърши заседанието, въпреки сгънатото под нея наметало, задникът на Егвийн беше доста изтръпнал от твърдата дървена пейка. След като изслуша безкрайните обсъждания, тя съжали, че и ушите й не бяха изтръпнали. Шериам, принудена да стои права, беше започнала да мести крака, сякаш искаше стол. Или може би просто да седне върху килимите. Егвийн можеше да напусне, като освободи и себе си, и Шериам. Нищо не задължаваше Амирлин да остане, а бележките й в най-добрия случай бяха изслушани учтиво. След което Съветът препусна в своята си посока. Това нямаше нищо общо с войната и макар да беше захапал мундщука, Съветът нямаше да я остави да хване юздите. Можеше да си излезе по всяко време — с леко прекъсване на дискусиите заради полагащите се церемонии, — но направеше ли го, боеше се, че още на заранта щяха да й връчат напълно завършен план, по който Заседателките вече действат, а тя представа нямаше да има какво предстои, преди да го прочете. Поне така се опасяваше отначало.
Вече не беше никаква изненада кои щяха да говорят най-много. Магла и Сароя, Такима, Файсел и Вирилин, всяка от които видимо беснееше, щом на пода застанеше друга Заседателка. О, те приемаха решението на Съвета, поне външно. Нищо друго не им оставаше, освен да се оттеглят от столовете си; колкото и да беше готов Съветът да се бори за консенсус, ако се наложи, вземеше ли се веднъж решение за посоката на действие, все едно с какъв консенсус, от всяка се очакваше да я следва, или най-малкото да не пречи. Точно в това бе трудността. Какво точно представляваше преченето? Никоя от тях не се изказваше против Заседателка от своята Аджа, разбира се, но останалите четири рипваха на крака, щом някоя Заседателка си седнеше отново, а ако тя беше от Сините, тогава рипваха и петте. И която и да се изправеше, се изказваше много убедително защо предложенията на преждеговорящата са изцяло погрешни и едва ли не най-сигурната рецепта за пълен погром. Не че беше налице някакъв признак за тайно споразумение, доколкото можеше да забележи Егвийн. Поглеждаха се нащрек, мръщеха се една на друга и явно не разчитаха, че другите четири ще изложат аргументите им.