… стоеше в малка стая, празна с изключение на олющената дървена маса и три стола с прави гърбове. През двата прозореца се виждаше, че навън е тъмна нощ, но въпреки това имаше нещо като светлина, различна от лунната или от светлината на лампа, или от слънчевата. Но беше повече от достатъчно, за да види съвсем ясно тази тъжна и жалка стаичка. Прашната дървена ламперия беше проядена от мушика, а през счупените прозорци върху купчината клонки и сухи листа беше навяло сняг. Най-малкото понякога на пода имаше сняг, и понякога клонки и сухи листа. Масите и столовете си оставаха непокътнати, но щом погледнеше настрани, снегът можеше да е изчезнал, когато отново погледнеше към него, а клонките и листата можеха да се окажат на други места, сякаш ги беше разпръснал вятър. Те се отместваха дори докато ги гледаше, просто сега бяха тук, а след малко — там. Това отдавна вече не й изглеждаше по-странно от усещането за невидими очи, които те следят. Нито едното, нито другото съществуваше наистина, просто такива си бяха нещата в Тел-айеран-риод. Отражение на реалността в сън, и всичко — разбъркано.
Навсякъде в Света на сънищата човек имаше усещане за празнота, но тази стая притежаваше онази куха празнота, присъща само на място, което наистина е изоставено в будния свят. Само допреди няколко месеца тази стаичка бе кабинетът на Амирлин, ханът, в който се намираше, се наричаше Малката кула, а селото Салидар, извоювано от притисналата го отвсякъде гора, гъмжеше от хора — ядрото на съпротивата срещу Елайда. Сега, ако излезеше навън, щеше да види фиданки, израснали посред същите онези улици, които с такова усилие бяха разчистени. Сестри все още Пътуваха до Салидар, за да навестят гълъбарниците, притеснени, че някой гълъб, пратен от техните очи и уши, може да е попаднал в чужди ръце, ала само в будния свят. Ходенето до гълъбарниците тук щеше да е толкова безполезно, колкото да поискаш гълъбите да те намерят като по чудо. Питомните животни като че ли нямаха отражения в Света на сънищата и нищо, сторено тук, не можеше да засегне будния свят. Сестрите с достъп до съновен тер-ангреал имаха да посещават други места, а не някакво си изоставено селце в Алтара, и със сигурност никоя друга освен нея нямаше причина да идва тук в съня. Това беше едно от местата на света, където Егвийн можеше да е сигурна, че никой няма да я изненада. Твърде много други се бяха оказали подслушвани. Или навяващи дълбока до костите тъга. Мразеше например да гледа какво бе станало с Две реки, откакто ги напусна.
Докато чакаше да се появи Елейн, тя се опита да уталожи нетърпението си. Елейн не беше сънебродница; трябваше й тер-ангреал. А несъмнено щеше да поиска да каже и на Авиенда къде отива. Все пак минутите се проточиха и Егвийн вече крачеше раздразнено по грубите дъски на пода. Времето тук течеше другояче. Цял час в Тел-айеран-риод можеше да се окаже няколко минути в будния свят, или пък обратното. Елейн можеше да се движи като вятъра. Егвийн огледа облеклото си — сива рокля с изкусно зелено везмо на корсажа и с широки поли — нима бе помислила за Зелената Аджа? — и най-обикновена сребърна мрежичка, прибрала косата й. Дългият тесен шарф на Амирлин естествено висеше около шията й. Тя го накара да изчезне, но след малко го остави да се върне. Просто го остави да се върне сам, не че съзнателно помисли за него. Шарфът вече си беше станал част от това, което мислеше за себе си, пък и с Елейн трябваше да говори точно Амирлин.
Жената, която обаче се появи най-сетне в стаята, ей така, изведнъж изникна, не беше Елейн, а Авиенда, изненадващо облечена в синя коприна със сребристо везмо, с бяла дантела на китките и гърлото. Тежката гривна от кост, която носеше, изглеждаше с тази рокля толкова неуместно, колкото и съновният тер-ангреал, висящ на каишка около шията й — странно усукан каменен пръстен с цветни петънца.
— Къде Елейн? — с тревога попита Егвийн. — Добре ли е?
Айилката се погледна стъписано и изведнъж се оказа в широка тъмна пола и бяла блуза, с тъмен шал на раменете и тъмна забрадка, вързана около слепоочията й, за да държи червеникавата й коса, висяща до кръста, по-дълга, отколкото на живо, както подозираше Егвийн. Всичко беше променливо в Света на сънищата. Около шията й се появи сребърен наниз от изкусно изработени кръгчета, които кандорците наричаха „снежинки“, подарък от самата Егвийн преди сякаш много отдавна.
— Тази работа тя не можа да свърши — каза Авиенда и костената гривна се плъзна по ръката й, щом пипна усукания пръстен, все така висящ на каишката, но този път над наниза. — Потоците й се изплъзват. Заради бебетата е. — Изведнъж тя се ухили. Смарагдовите й очи сякаш направо засияха. — Понякога се държи удивително. Хвърли пръстена на пода и почна да скача върху него.