От тях имаше в изобилие — често показваха Гавин, висок и красив, който я взимаше в прегръдката си, танцуваше с нея или се любеше с нея. Веднъж, макар насън, тя се беше дръпнала свенливо от мисълта, че прави любов с него. Като се събуди, се беше изчервила. Това вече й се струваше глупаво, детинско. Тя наистина щеше да го обвърже за свой Стражник един ден, все някак, и щеше да се венчае за него, и да го люби, докато не заплаче за милост. Макар и насън, се изкикоти, като си го помисли. Други сънища не бяха толкова приятни. Газене в дълбок до кръста сняг, с гъсти дървета около нея, и знаеше, че на всяка цена трябва да стигне до края на леса. Но още щом видеше, че дърветата пред нея се разреждат и свършват, едно примигване и краят им се отдалечаваше, и тя трябваше да продължи слепешком напред. Или буташе един огромен воденичен камък нагоре по някакъв склон, но всеки път щом почти стигнеше до билото, се подхлъзваше, падаше и отчаяно гледаше как грамадният камък се търкаля надолу, само че всеки път хълмът се оказваше по-висок отпреди. Разбираше достатъчно от сънища, за да знае откъде идват тези, въпреки че нямаха специално значение. Усещаше как тялото й се стяга от изтощителните сънища и се мъчеше да отпусне мускулите си. Това полуспане беше малко по-добро от безсънието, още повече ако изкараше цялата нощ мятайки се в леглото. Усилията й подействаха донякъде. Добре, че успя да се дръпне от съня, в който трябваше да дърпа каруца, натъпкана с Айез Седай, по кален път.
Идеха и други сънища, помежду останалите.
Мат стоеше на някаква селска морава, играеше на кегли. Къщите със сламени покриви бяха смътни, със смътността на сънищата — понякога покривите се оказваха с плочи; понякога къщите изглеждаха каменни, понякога дървени — но той беше отчетлив и ясен, облечен в хубаво зелено палто и с онази негова черна шапка с широка периферия, същият като в деня, в който беше влязъл на кон в Салидар. Друго човешко същество не се мяркаше. Той отърка тежката топка в ръцете си, затича малко и небрежно я хвърли по меката трева. Паднаха и деветте кегли, пръснаха се, сякаш ги бе изритал. Мат се обърна и взе друга топка, а кеглите се изправиха отново. Не, тази група кегли беше нова. Старите още си лежаха по земята, където бяха паднали. Той отново метна топката, с лениво движение. А на Егвийн й се дощя да изпищи. Кеглите не бяха дървени. Бяха хора, стояха и гледаха как топката се търкаля към тях. Никой не помръдна, докато топката не ги помете — и те се разхвърчаха. Мат се обърна да вземе друга топка, и се появиха нови кегли, нови мъже, застанали в строй между мъжете, проснали се по земята като мъртви. Не, те бяха мъртви. Без да се притесни. Мат хвърли отново.
Сънят беше верен; разбра го още преди да угасне. Едно зърване на бъдеще, което можеше и да се случи, предупреждение за нещо, за което трябваше да внимава. Истинските сънища винаги представляваха възможности, не предопределености — тя често трябваше да си го напомня; Сънуването не беше Прорицателство — ала тази възможност беше зловеща. Всеки от онези хора-кегли олицетворяваше хиляди хора. В това беше сигурна. И във всичко това участваше Илюминаторка. Мат беше срещнал веднъж една Илюминаторка, но това бе отдавна. Сегашното беше по-скорошно. Илюминаторите се бяха разпръснали, палатите на гилдиите им не съществуваха. Една дори работеше занаята си с някакво пътуващо позорище, с което Елейн и Нинив бяха пътували за известно време. Мат можеше да намери Илюминаторка навсякъде. Все пак това бе едно възможно бъдеще. Мрачно и кърваво, но все пак само възможно. Но тя го беше сънувала поне два пъти. Не точно същия сън, но винаги със същото значение. Дали това го правеше по-възможен да се сбъдне? Трябваше да попита Мъдрите, за да разбере, а изпитваше все по-голямо нежелание да го направи. Всеки въпрос, който им зададеше, им разкриваше нещо, а техните цели не бяха нейни. За да спасят каквото могат от айилците, те щяха да оставят Бялата кула да се срине на прах. А тя трябваше да мисли за повече от един народ, за повече от една страна. Още сънища.
Катереше се с усилие по тясна скалиста пътека по стръмна урва. Обкръжаваха я облаци, които скриваха дъното долу и върха горе, ала тя знаеше, че и двете са много далече. Трябваше да стъпва много внимателно. Пътеката представляваше напукана издатина, широка колкото да може да стои с едното рамо опряно в скалата, издатина, осеяна с камъни, големи колкото юмрука й, които можеха да се размърдат при една невнимателна стъпка и тя да изхвърчи през ръба. Приличаше почти на съня с воденичния камък и онзи с тегленето на каруци, но тя знаеше, че е верен сън.