Изведнъж издатината под нея пропадна с пукота на откъртващ се камък и тя отчаяно се хвана за стръмната скала, пръстите и бясно зашариха, за да се задържат за нещо. С увиснали в облаците стъпала, тя се заслуша в падащите камъни, които трещяха в скалите, докато не заглъхнаха съвсем, много преди да са стигнали до дъното. Смътно успя да види скършената издатина вляво от себе си. На десет стъпки разстояние, но все едно че беше на цяла миля, толкова нищожна бе възможността да я достигне. В другата посока мъглите бяха скрили всичко, което бе останало от пътеката, но тя реши, че трябва да е още по-далече. В ръцете й не бе останала никаква сила. Не можеше да се издърпа нагоре, можеше само да виси на върха на пръстите си, докато не падне. Ръбът на скалата под пръстите й беше остър като нож.
Изведнъж се появи някаква жена, която се заизкачва по гладката стена на пропастта от облаците толкова ловко, сякаш вървеше по стълба. На гърба й имаше меч. Лицето й беше смътно и все се размиваше, но мечът изглеждаше здрав като камък. Жената стигна до равнището на Егвийн и протегна ръка.
— Можем заедно да стигнем до върха — каза тя с познат глас.
Егвийн пропъди съня като отровна змия. Усети как тялото й се тресе, чу се да стене насън, но за миг нищо не можеше да направи. Беше сънувала сеанчанката и преди, някаква сеанчанска жена, която незнайно как е свързана с нея, но това беше сеанчанка, която я спасява. Не! Те й бяха сложили нашийник, направили я бяха дамане. По-скоро щеше да умре, отколкото да я спаси сеанчанка! Много време изтече, преди да може отново да се обърне към себе си и да успокои спящото си тяло. Или може би само й се стори много. Не сеанчанка; това — никога!
Сънищата й бавно се върнаха.
Катереше се по друга пътека по лицето на загърната от облаци стръмнина, но тази издатина беше от бял камък, широка и гладка, и нямаше камъни под краката й. Самата скала беше тебеширенобяла и гладка като излъскана. Въпреки облаците светлият камък почти блестеше. Изкачваше се бързо и скоро забеляза, че издатината се извива на спирала. Стръмнината всъщност беше остър планински връх. Веднага щом й хрумна това, вече стоеше на самия му връх, плосък и изгладен диск, ограден с гъста мъгла. Не съвсем плосък обаче. В центъра на този кръг се издигаше малка бяла колона, крепяща светилник, направен от чисто стъкло. Пламъкът на светилника гореше ярко и стабилно, без да мига. Той също беше бял.
Изведнъж от мъглата излетяха две птици — два гарвана, черни като нощ. Понесоха се над върха, удариха се в светилника и продължиха летежа си, без да спрат. Светилникът се завъртя и се поклати, заигра по върха на колоната и от него закапа масло. Някои от капките се подпалиха във въздуха и изчезнаха. Други западаха около ниската колона, като всяка от тях поддържаше малко, примигващо бяло пламъче. А светилникът продължи да се люлее, на ръба да падне.
Егвийн се събуди в тъмнината, сепната. Знаеше го. За първи път знаеше точно какво означава един сън. Но защо трябваше да сънува, че я спасява сеанчанка, а после че сеанчанците щурмуват Бялата кула? Щурм, който щеше да разтърси до дъно Айез Седай и да застраши самата Кула. Разбира се, това бе само възможност. Но случващото се във верните сънища бе по-вероятно от други възможности.
Реши, че трябва да го обмисли спокойно, но грубото шумолене на платнищата на входа едва не я накара да прегърне Верния извор. Припряно извърши няколко новашки упражнения, за да се успокои — вода, течаща над гладки камъни, вятър, задухал през висока трева. Светлина, наистина се бе уплашила. Бяха й нужни две, за да постигне някакво подобие на спокойствие. Отвори уста да попита кой е.
— Спиш ли? — промълви тихо гласът на Халима. Прозвуча стегнато, почти възбудено. — Е, и аз нямам нищо против да поспя добре тази нощ.
Егвийн остана да лежи съвсем неподвижно, вслушана в шумоленето на събличащата се жена. Ако се издадеше, че е будна, щеше да се наложи да говори с нея, а точно сега това щеше да е смущаващо. Беше съвсем сигурна, че Халима си е намерила някой за компания, макар и не за през цялата нощ. Халима можеше да прави каквото си ще, разбира се, но Егвийн все пак беше разочарована. Съжали, че не бе останала заспала, и отново се гмурна, този път без да спира по средата. Щеше да запомни всички сънища и нямаше нужда от дълбок сън.
Чеса дойде рано-рано на разсъмване, за да й донесе закуската на един поднос и да й помогне в обличането. Всъщност наистина беше рано-рано, но изобщо не се беше разсъмнало. Имаше само един много тънък намек за слънчева светлина и за да се види каквото и да било, беше нужна светлината на лампите. Въглените в мангала бяха изтлели през нощта, разбира се, и надвисналият във въздуха студ изглеждаше някак сив. Днес сигурно щеше да навали още сняг. Халима се виеше в копринените си риза и рокля, пускаше шегички как би искала и тя да си има слугиня, докато Чеса се справяше с редиците копченца по гърба на Егвийн. Пълничката жена бе стегнала лице, без изобщо да обръща внимание на Халима. Егвийн не каза нищо. Не каза нищо съвсем преднамерено. Халима не беше нейна слугиня и тя нямаше никакво право да й казва как да се държи.