Докато крачеше бързо по главните коридори, чиито подови плочки бяха наредени с повтарящите се цветове на седемте Аджи, й хрумна, че Библиотеката е по-тиха от обичайното, дори като се вземеше предвид колко малко Айез Седай бяха останали в момента в Кулата. Винаги се мяркаха по една-две Сестри, макар и да бяха само библиотекарките — някои Кафяви всъщност държаха апартаменти на етажите над Библиотеката, освен постоянните си жилища в Кулата — ала огромните фигури, изваяни по стените на коридорите — причудливо облечени хора и странни зверове, високи по над десет стъпки, сякаш бяха единствените обитатели на Библиотеката. От теченията канделабрите, висящи на десет крачки горе, тихо поскърцваха на веригите си. Стъпките й звучаха неестествено силно и отекваха от високия таван.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — каза тих женски глас зад нея.
Сепната, Алвиарин бързо се извърна и за малко щеше да изтърве наметалото си.
— Просто исках да пообиколя Библиотеката, Земайле — отвърна тя и изведнъж я жегна яд. Щом беше толкова плашлива, че да се обяснява на една библиотекарка, наистина трябваше да се стегне, преди да се яви да докладва на Месаана. Почти й се дощя да каже на Земайле какво бе станало на Тремалкинг, просто за да види дали ще се разтрепери.
Изражението на тъмното лице на Кафявата сестра си остана все така невъзмутимо, но нотка на някакво неразгадаемо чувство леко промени интонацията й. Висока и много слаба, Земайле винаги запазваше тази своя външна маска на сдържана отчужденост, но Алвиарин подозираше, че не е толкова плаха, колкото изглежда, нито толкова добронамерена.
— Напълно разбираемо е. Библиотеката успокоява, а времената са тъжни за всички ни. И още по-тъжни за вас, разбира се.
— Разбира се — повтори механично Алвиарин. Тъжни времена? Особено за нея? Помисли за миг дали да не придърпа жената в някой скрит ъгъл, където да я разпита и после да се отърве от нея, но тогава забеляза друга Кафява, закръглена жена, по-тъмна и от Земайле, която ги наблюдаваше от далечния край на коридора. Айден и Земайле бяха немощни в Силата, но надвиването на двете наведнъж щеше да е трудно, ако изобщо бе възможно. Какво търсеха двете тук, на приземния етаж? Двете рядко излизаха, затворени между жилищата си на горните етажи, които обитаваха с Ниелин, третата Сестра от Морския народ, и така наречения Тринадесети депозитар, където се съхраняваха тайните записки. И трите се трудеха там, драговолно затънали до шия в работата си. Тя продължи по пътя си, мъчейки се да се увери, че се плаши без повод, но това изобщо не повлия на ледените тръпки по гърба й.
От липсата на библиотекарки, които да пазят на главния вход, тръпките само станаха още по-ледени. На всеки вход винаги стояха библиотекарки, за да са сигурни, че нито едно късче хартия няма да бъде изнесено без тяхно знание. Алвиарин преля, за да бутне навън високите резбовани врати, преди да стигне до тях, и ги остави зейнали на бронзовите им панти, забързана по мраморните стъпала. Широката каменна пътека, водеща към високия бял стълб на Кулата, беше пометена, но и да не беше, тя щеше да използва Силата, за да помита снега пред себе си, пък всяка да мисли за нея каквото си ще. Месаана й беше обяснила кристално ясно цената на риска някоя да научи сплита на Пътуването и дори че тя го знае, иначе тутакси щеше да Отпътува. След като виждаше Кулата пред очите си, извисила се над дърветата и заблестяла на бледата утринна светлина, можеше да се озове вътре само с една стъпка. Но вместо това й се налагаше да потисне желанието да затича.
Не се изненада, че завари широките, просторни коридори на Кулата празни. Няколко забързани слуги с белия Пламък на Тар Валон на гърдите й поднесоха своите поклони и реверанси, докато ги подминаваше, ала те не бяха по-полезни или по-важни от теченията, от които позлатените светилници примигваха, а яркоцветните гоблени по снежнобелите стени се полюшваха на вълни. Напоследък Сестрите избягваха да напускат отсеците на своите Аджи, а освен ако не се натъкнеше на някоя членуваща в нейното „сърце“, дори да срещнеше Айез Седай, за която знаеше, че е Черна, щеше да е без полза. Тя ги знаеше, но те не я знаеха. Освен това нямаше намерение да се разкрива пред никоя, след като не се налага. Навярно някой от онези удивителни инструменти от Легендарния век, за които разправяше Месаана, щеше един ден да й позволи да разпита моментално която и да било Сестра, стига жената наистина да ги създадеше, но засега всичко все още се свеждаше до шифровани заповеди, оставени на възглавници или в тайници. Това, което преди време изглеждаше незабавна реакция, сега вечно се бавеше. Някакъв дебел слуга с плешива глава шумно преглътна, но тя дори не го погледна. Гордееше се с ледената си невъзмутимост, с вечно гладкото си, хладно и от нищо неразвълнувано лице. Тъй или иначе, въсенето й през Кулата нямаше да я доведе абсолютно доникъде.