Имаше една особа в Кулата, за която беше сигурна, че знае точно къде да я намери, жена, от която можеше да поиска отговори, без изобщо да се опасява какво може да си помисли. Малко предпазливост беше нужна и там, разбира се — невнимателно задаваните въпроси разкриваха повече, отколкото струваха отговорите им — но Елайда щеше да й каже всичко, с въздишка, тя започна да се изкачва.
Месаана й беше разказала и за друго едно чудо от Легендарния век и тя много съжаляваше, че не може да го види — нещо, което се наричало „асансьор“. Летящите машини звучаха много по-величествено, разбира се, но много по-лесно беше да си представиш механично устройство, което те издърпва светкавично от етаж на етаж. Не беше съвсем убедена, че наистина е било възможно да съществуват сгради няколко пъти по-високи от Бялата кула — в целия свят дори Камъкът на Тийр не можеше да съперничи по височина на Кулата — но само от това, че знаеше за „асансьорите“, изкачването по спиралните коридори и виещите се стълби й изглеждаше мъчително.
Спря се пред кабинета на Амирлин, само на три етажа по-горе, но както очакваше, и двете стаи се оказаха празни. Голите писалищни маси бяха излъскани до блясък. Самите стаи изглеждаха голи, без никакви гоблени по стените, без украси, нищичко освен масите, столовете и незапалените светилници. Елайда напоследък рядко слизаше от покоите си близо до върха на Кулата. Това за известно време изглеждаше приемливо, тъй като още повече я изолираше от останалата част на Кулата. Малко Сестри се изкачваха дотам по свое желание. Днес обаче, след като Алвиарин бе изкатерила близо осемдесет разтега, тя сериозно се замисли дали да не накара Елайда да се премести отново долу.
Чакалнята на Елайда беше празна, разбира се, макар че една папка с документи върху писалищната маса показваше, че някой е бил тук. Но преглеждането на съдържанието й и решаването дали Елайда трябва да бъде наказана щеше да почака. Алвиарин хвърли наметалото си на писалищната маса и бутна вратата, наскоро резбована с Пламъка на Тар Валон и чакаща майстора да я позлати, която водеше навътре в покоите.
Изненада я притокът на облекчение, което изпита, щом видя Елайда да седи зад строго резбованата и позлатена писалищна маса със седемцветния — не, вече шестцветен — шарф около врата и Пламъка на Тар Валон, с вграден лунен камък в позлатата на високия гръб на стола над главата й. Тревогата, която до този момент не беше излязла на повърхността, беше поради възможността жената пред нея да е загинала при някакъв глупав нещастен случай. Това щеше да обясни репликата на Земайле. Изборът на нова Амирлин можеше да отнеме месеци, въпреки бунтовничките и всичко останало, но дните й като Пазителка щяха да бъдат преброени. Това обаче, което я изненада повече от собственото й облекчение, беше присъствието на повече от половината Заседателки в Съвета — стояха пред писалищната маса в шаловете си с дългите ресни. Елайда все пак бе достатъчно благоразумна, за да приема такава делегация, без тя да присъства. Огромният позлатен стенен часовник, безвкусно претрупано с украшения изделие, звънна два пъти и емайлираните фигурки на Айез Седай занадничаха от малките вратички тъкмо докато тя отваряше уста да каже на Заседателките, че трябва да поговори с Амирлин насаме. Щяха да помърморят малко, но щяха да напуснат. Пазителката нямаше власт да им заповядва, ала те усещаха, че властта й се разпростира много по-далече от това, което й даваше шарфът, макар изобщо да не подозираха как е възможно.
— Алвиарин — възкликна изненадано Елайда, суровото й лице омекна в почти видимо задоволство и устата й се изви в нещо много близко до усмивка. Елайда от доста време не бе имала повод да се усмихва. — Застани ей там и пази тишина, докато дойде ред да се занимая с тебе — каза тя и махна властно с ръка към един от ъглите. Заседателките се размърдаха и заоправяха шаловете си. Суана, яка като бик жена, изгледа сурово Алвиарин, а Шеван, висока като мъж и длъгнеста, впери в нея безизразен поглед, но останалите извърнаха очи настрани.